След като през миналия септември окончателно реших, да се захвана с идеята за финиширане на Спартатлона, трябваше да си намеря състезание, на което да покрия един от възможните нормативи за кандидатстване (100 км под 10 часа и 120 км под 12 часа са 2та основни). Бях планувал Спринг 360 2018, но поради много ранния срок за подаване на кандидатурите за Спарта, трябваше да търся друго събитие. Попаднах на Хален Маратон - 100 километрово бягане на 250 метрова писта (400 обиколки), в Зенфтенберг, на 1 час път от Берлин.
Пропуск да покрия норматива там, щеше да значи отлагане на Спартатлона с поне 1 година, а нямах намерение да чакам толкова. Тренировките ми през последните 4 месеца бяха насочени изцяло в тази посока. Навъртях малко над 2000 км, всички с темпо между 5:20 и 5:30 мин/км, за да ми стане навик и да мога да го поддържам без да мисля. Систематично изградих стабилна форма, веднъж седмично правех и по-дълги (42 - 50км) бягания на малки обиколки (600, 250, дори 125 метра) за да свикна с идеята за монотнонно въртене. Тествах различни интервали на хранене и хидратиране, различни обувки и дрехи. Исках да изпипам всеки детайл и да не оставям нищо на случайността.
Пристигнахме в Зенфтенберг рано сутринта, в деня преди старта. Чувствах се във форма, мисля че за пръв път намаляването на обема на тренировките преди състезание стана като по учебник (до сега все тренирах много или пък съвсем спирах). През целия ден се хранех добре, пиех вода и с изключение на няколко разходки, гледах да почивам и да събирам сили. Мимето за първо състезание щеше да ми помага не само с присъствието си на финала, а да следи всичко и да се грижи аз да не трябва да спирам излишно. Отне й малко време да схване всички бегачески дреболии, но накрая бяхме разписали подробен план по минути за хранене, хидратиране, темпо на бягане и ъпдейтване на "Ицо пак тича", разбира се. Наспахме се добре, закусихме и въпреки едно губене, стигнахме до залата 30тина мин преди старта.
Планът беше накратко следния: тичам с 5:25 мин/км до 50тия км, опитвам да задържа под 5:30 мин/км до 75ти км и в последните 25 км се стремя да забавям минимално. Оптималния резултат по груби сметки излизаше малко под 9 часа 10 мин, реалистичната прогноза беше 9:15 - 9:20, а всичко над 9 часа 30 мин щеше да ме остави разочарован. Вода на всеки 12 обиколки (3 км, около 16 мин), като докато пия, минавам на бързо ходене за 2-3 секунди . Взимам си по няколко солети, в обиколката преди пиене на вода, а след 35тия км, щях да започна да ползвам по 1 енергийно гелче на всеки 10 км (~ 55 мин). Исках да опитам да намаля времето в почивка и спиране до минимум, за това казвах на Мимето какво ми трябва и тя да ми го подаваше, като минавам, на следващата обиколка.
Първите 10 км минаха добре. Темпото беше 5:22 мин/км и бях малко под графика, за да може да компенсирам евентуално спиране за минута. На старта имаше голямо табло, на което изписваха имената, времето, обиколките и още някакви детайли за всеки минал бегач. Набелязах си кои са хората непосредствено пред мен в генералното класиране, за да ги държа под око. На 20тия км все още поддържах темпо 5:22 мин/км, чувствах се добре и след като стартиралите прибързано се бяха поизморили, вече бях 10ти в генералното и втори във възраствата група. По едно време, докато подминавах една усмихната жена, тя ме заговори на английски. "Извинявай, ти от България ли си?". Оказа се, че и тя е българка. Казваше се Магдалена, живее и се състезава за Австрия. Разменяхме окуражителни реплики през цялото състезание.
Минаха още толкова километри и когато преминах маратонската дистанция (42 км), темпото беше се вдигнало със секунда до 5:21 мин/км. Очаквах обиколките да ме напрягат, но всъшност изобщо не им обръщах внимание. Дори ми помагаха, тъй като имах достъп до вода, храна и Миме на всеки 80 сек, вместо да се чудя кога е следващият пункт. Бях изпреварил двама човека в генералното класиране, но първият в моята възрастова група се отдалечаваше стремглаво (Spoiler alert: той спечели състезанието). На 60ти км темпото все още беше заковано на 5:21 мин/км и въпреки че вече усещах умората, всичко вървеше по план. Всъщност вървеше по-добре от планираното, тъй като не изпитвах нужда да спирам и дори започнаха да ми се прокрадват мисли, че е възможно да стигна така до финала. Накарах Мимето да направи график за финиш под 9 часа и да ми казва как се движа спрямо него, на всеки 5 км. 9 часовоата бариера звучеше невероятно, предвид факта, че преди няма и година с последни сили финиширах за 10 часа и 15 минути, но имах шанс и реших да рискувам.
В оставащите 30 км никой не ме изпревари нито веднъж, наваксах между 2 и 3 км на водачите в класирането и се движех пети в генералното. Всички бяха тръгнали по-бързо от възможностите си и сега си плащаха, намаляйки усезаемо темпото, което ми позволяваше да ги подминавам често и това ме мотивираше. Стигнах до 80ти км при среден пейс 5:22 мин/км. Бях започнал да броя километрите до финала и да смятам оставащи обиколки, което винаги е лош знах за психическото състояние на бегача.
Трябваше да изтичам последните 20 км с темпо 5:27 мин/км, за да вляза под магическите 9 часа и усещах, че имам сили, само трябваше да издържа на умората в главата. Мимето се справяше супер в това да мисли вместо мен, аз само трябваше да се движа. Дойде и 90тия км, без да забавям, и точно когато започна да му се вижда краят, се появи проблем. Лявото ми бедро започна да 'подскача' от време на време, точно както се случва преди да крампирам. 9те часа бяха толкова близо, а само 1 крампиране и всичко щеше да отиде по дяволите. В последните километри можех да изстискам още малко и да вдигна скоростта, но не исках да рискувам крампи и продължих със същото темпо.
0 - 10 км: 53:53 мин
10 - 20 км: 53:28 мин
20 - 30 км: 53:21 мин
30 - 40 км: 53:17 мин
40 - 50 км: 53:02 мин
50 - 60 км: 53:38 мин
60 - 70 км: 54:03 мин
70 - 80 км: 54:19 мин
80 - 90 км: 54:13 мин
90 -100 км: 53:58 минФиниширах за 8 часа и 57 минути (пейс 5:22 мин/км, с толкова и запчнах) - 13 минути под най-оптимистичната ми прогноза и 3 минути под 9 часовата бариера, която до скоро изглеждаше толкова далеч. Изкъпах се, минах през шатрата за масажи и после ядох най-вкусната супа на света (или поне така ми се стори, след 9 часа солети и гелове). По-късно през нощта се състоя и награждаването, където получих купа за второ място в категорията до 30 години. Най-важното обаче беше, че покрих норматива и сега само 1 месец и малко късмет в томболата с квотите, ме делят от това да получа шанс да завърша Спартатлона!
Благодаря ти, Миме! Звучи клиширано, но без теб нямаше да се справя толкова добре! Бях толкова близо до 9 часа, че ако трябваше да спирам някъде по трасето, вероятно щях да ги прехвърля. Разбихме ги, като екип! Благодаря и на всички, които ме подкрепяха, разпитваха и поздравяваха, преди, по време на и след състезанието. Да видя как толкова хора се интересуват от начинанията ми беше мотивиращо, благодаря отново!