London Self Transcendence - 100 мили натискане до ламарината

След като поутешихме страстите (и умората) покрай победата от Витоша и годежа, прекарвайки 3 седмици в преместване и ремонти, към края на юли дойде време да се разтренирам отново. Имах 6 месеца до следващото важно състезание - Desert Solstice (24 часа на писта, в Щатите, през декември) и можех да си позволя един междинен тренировъчен блок и ниско приоритетно състезание. Повече от две години не бях бягал почасова ултра, и сметнах за уместно да стартирам в такава, за да си припомня детайлите. Търсех състезание на писта, с продължителност над тази на Витоша, но не чак 24 часа. Напоследък игнорирах дисциплините 12 часа и 100 мили, но миналата година си поставих задачата да избягам по веднъж всички официални ултра дистанции и сега беше перфектен момент да отметна тези двете. Намерих 2 подходящи събития, но накрая избрах това в Лондон, заради над 30 годишната история и добрата организация.

Тренировъчният блок беше дубликат на плана ми за подготовка за 24 часовото състезание, като така имах възможност да го "завъртя" веднъж предварително и да видя как точно ще се чувствам във всеки един момент. С изключение на пропуските заради 2-3 странични спънки (в червено), тренировките минаха добре. Сметнах, че съм във форма да бягам оптимално около 12:40 часа и си поставих за цел женския световен рекорд - 12:42. По-песимистично, исках просто да счупя двете бариери - над 150 км (12 часа) и под 13 часа (100 мили). В четвъртък пристигнахме в Лондон и го посветихме на туризъм (класически, не бегачески), а в петък нагъвахме Джъмбо Доминос и редувахме почивка със спане. В събота, по път за техническата конференция ни изненадаха непривичните за Лондон 27-8 градуса. На стадиона се видях с Нейтън, а Мимето и Тори (жена му) си подредиха пунктовете една до друга. Стартирахме в 12:00 на обяд.

Първите 2 обиколки тръгнах по-бързо от предвиденото, колкото да се откъсна от групата, за да не ме разсейват. Веднага след това се заехме да се борим с жегата - съблякох се (беше позволено), а Мимето ми подаваше мокра шапка на всеки 10 минути. От трийстата минута почна и храненето/хидратирането, което щеше да е една от основните цели на пробега. След като 2 години ограничавах до минимум количеството калории, за да избегна стомашни проблеми, на последната обиколка на Витоша вдигнах приема и видях, че не е страшно. В Лондон исках да опитам да ям още повече, възползвайки се от контролираните условия и да проверя колко ще се подобри представянето ми и до кога стомахът ми ще съдейства.

Обиколките се нижеха, времето минаваше, а аз упорито продължавах да се поливам и да сменям мокри шапки, с надеждата да намаля негативния ефект от топлото време, което се очакваше да е с нас през първите 5-6 часа. Минах маратонската дистанция за 3:18 часа и само с минута пропуснах да подобря официалния си личен рекорд. На 50ти километър стигнах за 3:55 часа и това беляза първата третина от състезанието в главата ми. Бях разделил пробега на 3 големи части - до 50, до 100 и до 150 км, като оставащите 11 щях да бягам на каквито изпарения са останали. Това почти съвпадаше и с обръщането на посоките, което се случваше на всеки 4 часа, така че логически всичко се навързваше перфектно.

Още от началото си, втората третина започна да се влачи, сякаш някой беше пуснал часовника на 0.5х скорост. Помня, че след едно отплесване, което ми се стори като часове, таймерът на старт-финала беше мръднал едва с 14 мин. Купонът беше свършил и предстоеше тежката част. Тук е моментът да благодаря на другите състезатели. Всички бяха инструктирани да се отместват навън, когато по-бърз бегач ги настигне с обиколка и извика "track" и нямаше нито един, който да се оплаква от това. Даже напротив, всички с усмивка пожелаваха успех от втори коридор. Това помогна да не правя много допълнителни метри, което вярвам щеше да ме изнерви допълнително в тези вече тягостни етапи на състезанието.

С ядене и пиене по график, стигнах шестия час, когато без да съм молил организаторите, ми бяха назначили съдия, който да засече официален сплит - 76.5 км. Дреболия, но приятна. Скоро след това дойде и средата на дистанцията ми - 50 мили (80.5 км), където нямаше междинно измерване, но си хванах ръчно 6:19 часа. Някъде тук започнаха да ме обземат непродуктивни мисли. Едва на средата, а вече бедрата ми се чувстваха сякаш се спускам от Драгалевци и трябва да издържат само двайсетина минути. Удари ме на песимизъм и се чудех как ще издържа до края, като вече съм солидно вдървен, а имам повече от 80 км. Единствената ми утеха беше, че въпреки дискомфорта и умората, километрите си се нижеха без значително забавяне и се насилих да мисля само за следващите няколко обиколки, стъпка по стъпка.

Час по-късно започна да се стъмва и най-накрая да захладнява, но все още далеч от нужда от обличане. На 7:51 часа от старта завърших обиколка номер 250, която маркираше стотния километър и началото на последната третина. Вече доста ми беше дотегавяло и бях готов да заложа пари, че във физическото състояние в което съм, няма как да бягам още 5 часа. Чаках с нетърпение началото на осмия час, за да сменим посоката, тъй като си бях обещал тогава най-накрая да си взема слушалката. Това за жалост не ме съживи толкова, колкото очаквах и трябваше да разчитам на вече познатата до болка стратегия - броене до 12 и половина, сравняване с предвиденото време за поредния 5кмрън и нулиране на брояча. Междувременно зачестихме още повече геловете и течностите, тъй като усещах, че освен мотивацията, горивото също е на привършване.

В следващите 30 км влязох в нова територия. Няма нужда да ви разправям, как всичко е било под контрол. До сега не бях стигал до състояние, в което се изискваше толкова много - физически и най-вече психически, за да продължавам без да забавям. Смятам, че факта, че бягахме на писта, където нямаш абсолютно никаква причина (завой, изкачване, кал, пункт) да намалиш дори за секунда, помогна да се докарам до там. Вече разбирам много по-добре израза "track doesn't lie". Обичам да ми е трудно, но не съм мазохист и болката от умората ми е силно неприятна, особено когато трябва да се търпи часове наред. Имах доста време да поразсъждавам върху това наистина ли ми харесва да се занимавам с този спорт, но истински, не повърхностното "никога повече", с което се сблъсквах в началото на "кариерата" си. Резултатът? Спокойно, има още поне няколко състезания в мен, преди да спра да пактичам.

Едва когато минах 135ти км и оставаха около два часа, почна да ми просветва. Бях задържал темпото достатъчно бързо, че да съм близо до целта която си бях поставил и макар да се чувствах като многократно сдъвкан и изплют, вече оставаше прекалено малко, за да има реален шанс да се откажа. Въпреки тази психическа победа обаче, чувствах, че бягането по оптимистичния график в топлото време през първата половина е взело своето и нещата бяха далеч от розови. По груба преценка имах два компромисни варианта - да поддържам планираното темпо, но само до 12тия час или да намаля с 5-6 сек/обиколка и да стигна до края, но малко по-бавно (~12:50 часа). Нямаше да си простя да бедствам 12 часа и да не запиша силни 100 мили заради някакви си 50 минути, така че преглътнах егото си, признах си, че съм тръгнал бързо за тези условия и намалих леко. След 11 часа с равномерно темпо, малката промяна ми се стори толкова осезаема, че за момент се чувствах сякаш не се раздавам достатъчно. Това чувство трая едва 4-5 обиколки, след което усетих че и 5 мин/км е достатъчно трудно за поддържане темпо, на този етап от състезанието. Малко преди 12тия час отново ми назначиха съдия, който побяга с мен половин обиколка, за да спре и маркира точното място на междинното измерване. От там нататък започна обратното броене и духът ми се вдигна (макар предполагам да не си е личало външно). Няколко обиколки преди финала ми показаха къде е маркера за 100 мили и до края на състезанието това беше единственият образ в главата ми. Финиширах за 12:48:20ч.

Приех около 3000 калории и 10 литра електролити. Излях върху себе си поне 2 пъти повече вода. Успях да не спирам да бягам през цялото време, което все ми се изплъзваше като цел на 12 часови бягания до сега. MP3 плеърът ми издържа малко над 4 часа, часовникът ще изкара 17 с закачен колан за пулс и Стрид. Ако игнорирам топлото време в първата половина, графикът беше изненадващо точен, предвид че нямах личен дейта пойнт за сметките и разчитах коефициенти от една торба чужди резултати. Тренировъчният блок ме беше подготвил дори по-добре от очакваното - не мисля, че някога съм бил в по-яка форма и от към скорост, и от към издръжливост. Любопитен съм да видя до къде ще стигна след още един такъв. Мимето се справи идеално, но това отдавна е константа и не вярвам да изненадва никого. Предстоят ми 2 леки седмици и през октомрви започвам тренировките за Desert Solstice. Благодаря за подкрепата!

Линк към активитито в Страва