Обикновено избягвам да пиша за неуспешни състезания, тъй като при допускането на достатъчно грешки, които да ми костват завършването, не смятам за смислено да говоря празни приказки. Този път правя изключение, понеже направих(ме) прекалено много неща правилно, че да останат неразписани. Ще отделя повече параграфи на подготовката, ако сте тук за самото състезание, скролвайте смело надолу до отборната снимка.
- Успешното ми завършване е описано тук: Спарта 2018
- Повече за Спартатлона можеш да прочетеш тук: Spartathlon for Dummies На въпроса "кое състезание е най-трудно" винаги съм отговарял с "всяко". Физически, да бягаш 5 км максимално бързо не е по-леко или по-тежко от това да бягаш маратон максимално бързо, просто защото и двете състезания изискват от теб да бягаш максимално бързо. Взимайки предвид страничните фактори, които се появяват с увеличаване на продължителността обаче, чисто организационно, да бягаш 2-3 часа оптимално е по-трудно от това да бягаш 15 минути оптимално. Просто има повече неща, които трябва да направиш правилно. А колкото повече анализирах, толкова повече 24-часовото състезание ми се струваше като да заложа годишната си заплата на нулата на рулетка в казино. Надявах се, че от всички възможни сценарии ще реализирам точно този, в който нищо не се обърква.
6 месеца. Толкова време тренирах по-отдадено от всякога, за да се подготвя за първия ми сериозен опит за оптимално еднодневно бягане. Много хора са участвали в такива състезания, някои от тях даже са ги завършвали прилично, но само тези, които наистина са опитали да изпипат подробностите, осъзнават в какво се забъркват. Едно денонощие - от сутринта, през целия ден, свечеряването и дългата нощ, до след изгрева на другата сутрин.
Тръгнал си малко по-бързо от нужното, понеже адреналинът дава крила?
Тръгнал си прекалено бавно и няма как да наваксаш?
Уморил си се и седна на пункта за 5 минути почивка?
От нищото се появиха крампи и спря за да разтегнеш?
Не си ял достатъчно и реши да походиш 500 метра, понеже нямаш енергия да бягаш?
Ял си прекалено и стомаха се бунтува?
Не си адресирал топлото време и тялото е прегряло?
Хладно ти беше, но не се облече и сега трепериш?
Камъче в обувката те тормозеше часове, но не спря да го извадиш и сега имаш рана?
Тези и още десетки причини, изведнъж прекратяват оптималния опит, превръщайки бягането просто в борба за завършване. И това са само организационни грешки, които нямат нищо общо с грешките в подготовката, където да успееш да направиш всичко дори близо до оптималното е цял един нов свят на главоблъсканици. Всичко е толкова изцеждащо психически и емоционално, че още преди години реших, че по един такъв старт на сезон е повече от достатъчен. Обикновено се спирам на значими международни състезания, в които конкуренцията и обстановката предразполагат добър резултат и в началото на 2022, за арена на тазгодишния ми опит избрах 40тото издание на Спартатлона.
Освен физическата подготовка, този път исках да направя всичко възможно да съм максимално подготвен и организационно (както в последните години правя с Витоша 100 например). Започнах от преценяване на възможностите ми. След няколко часа екстраполации и бакалски сметки, излезе че формата от Витоша (~7:40 часа) отговаря приблизително на 23:45 - 24:00 часов Спартатлон, в стандартните за състезанието условия. Разгледах целите около този резултат, които да използвам за мотивация преди и по време на състезанието и излязоха 2 по-значими времена:
24:08:13 - Най-доброто българско постижение. Руско Кадиев, който с радост мога да нарека мой приятел, през 1992 година печели Спартатлона с време малко над 24 часа. Това е статистически най-силното и вероятно най-значимото постижение на българин в историята, на който и да е ултрамаратон по света.
23:53:19 - Резултат, достатъчен за 3то място през 39 от 40те издания на Спартатлона (изключвайки перфектните условия през 2017та). С вдигане на нивото на конкуренцията, 24 часа вече не са достатъчни за победа, но при добро стечение на обстоятелствата подиумът изглеждаше възможен.В края на тренировъчния блок знаех, че съм в малко по-добра форма от колкото бях през юни, което отговаряше на максимален резултат около 23:30 часа, но тъй като нямаше нещо важно, което да гоня там, реших да оставя по минута на час буфер от максимума и финалната реалистична цел стана 23:53 - вероятно достатъчна за подиум, под 24 часа и ново най-добро постижение на българин.
После започнах да преглеждам конкуренцията. До старта допускат 400 човека, като всеки един от тях трябва да има покрит норматив, което за мое щастие значеше, че всеки има профил с история в DUV. Прекарах часове, достатъчни за топ 10 на Витоша, в това да проверявам резултатите на всеки един от списъка. Едни му казват "overkill", други "подготовка", аз още се двоумя. Фотис, Ишикава и Брюнер бяха показали чувствително по-високо ниво от мен и освен ако не направят груби грешки, нямаше как да ги стигна. Следващите трима (Джири, Тибор и Димитриос) имаха скорошни резултати около моята форма и с тях очаквах да се боря за евентуално освободеното място на подиума. Сомия беше със силен резултат на 100 км (~20:30 часа Спартатлон), но без никакъв опит на по-дълги състезания, очаквах да спре рано.
След като вече знаех възможносите, целите и конкуренцията, дойде ред на графика. Спартатлонът е лекоатлетически ултрамаратон, в който фокусът е основно върху бягането. По 246 километровото трасе има 75 пункта (на всеки 3-4 км), което дава възможност на състезателите да не носят почти нищо със себе си и да са максимално бързи. Разрязах трака на трасето на 75 части и направих график с равномерно усилие за всяка част, според терена и климатичните условия, в които ще съм там. Добавих по 30 сек пауза за смяна на леда на главните пунктове през деня. Накрая комбинирах всичко и скейлнах до 23:53 часа.
Следващата стъпка беше организирането на съпорта. На определени пунктове (45ти км, 80ти км и след това през около час) имах право на помощ от съпорт екипа, който се състоеше от Мимето, Банкин и Вальо. Те трябваше да ми дадат нова бутилка с храна и вода, да ми помогнат с охлаждането и да ми предадат информация за бегачите пред мен. Тъй като трябваше да се съберем в 30 секунди, цялото нещо беше подредено като пит-стоп.
Храненето също претърпя основно планиране. Спрямо теглото, усилието (преизчислено към равно), формата и още 1-2 гестимейта (запас и % използваем гликоген), сметнах, че без прием от минимум 235 - 240 kcal/час няма да го бъде. Това потвърждаваше "стената", която усетих на 13-14ти час от тестовия ми пробег до Стара Загора, по време на който приемах по едва 190 kcal/час. За целта щях освен гел на 30 мин, да ям и по малко твърда храна на основните пунктове. Хидратирането щяхме да държим около 800-900 мл електролити на час, наблягайки много на поливането и външното охлаждане.
Екипировката по мен беше максимално орязана. Стандартните вече шорти надолу и нищо нагоре. Бутилка 500 мл с хватка, с джоб, в който винаги стояха 2-3 гела. Ръкави, шапка с периферия и бандана, които да пълним с лед през деня. На краката заложих на Hoka One One Mach 5 (на Кинварата щеше да й дойде малко дълго), а чорапите бяха обикновени декатлонски, вместо обичайните Injinji. Пулсомер, Стрид и часовник, с които да събера данните за помощ с бъдещите ми творчески планове. GPS тухлата, която от миналото издание е задължителна, я сложих в задния джоб на шортите.
Отделно бяхме сметнали къде да взема челник, кога евентуално може да искам ветровка или сухи ръкави. Имахме и голяма кутия с резервни неща, от дрехи, през аксесоари (шапки, ръкавици, бъфове), до гелове и електролити, както и хладилна раница пълна с лед.
Тази година пристигнахме във вторник, 3 дена преди старта, вместо 2. Имах 1 бонус ден, в който да пробягам по усет първите 14 км (в тях има няколко по-чувствителни качвания и спускания) и да проверя дали графикът ми съвпада с усилието, което си представям. Без да гледам часовника ги завърших на 30 сек от планираното, което беше приятна изненада за график, смятан само на хартия, без полеви тестове. Друга положителна промяна беше това да спим в Атина (на 5 минути от старта при Акропола), вместо в Глифада - предградие на Атина, в което е Спартатлонското село и цялата организация. Така си спестихме ранното ставане и 30 минутното пътуване в деня на старта, а в замяна трябваше само да шофираме до там за предварителната регистрация, което беше по-незначително.
В Глифада беше отседнала останалата част от българския отбор - Емо (със съпорт Дидо и Виро), Благо (със съпорт Митакиса и Цецо) и Михаела. Видяхме се в сряда (2 дена преди старта), наплаших ги колко ще е трудно и страшно, дадох им някакви бързи съвети и после направихме официалния предсъстезателен обяд. От сряда вечер до петък сутрин, с изключение на едно 30 минутно разбягване, прекарах в лежане, почивка и тук-там ядене.
Сутринта на старта бях нервен, което не беше изненада. Предвид че всичките ми неуспехи са били само в състезания на 24 часа, е очаквано да ми липсва увереността, която имам, прошепвайки "печеля" в 00:02 по боянските улици. Събрахме се за отборна снимка, пожелахме си успех и се набутахме в тълпата, всеки според самочувствието.
3, 2, 1, έναρξη !!!
Времето беше топло и реших, че ще хвърля потника още след старта. Не знам защо толкова хора държат да бягат навлечени, но предвид че ще трябва да компенсирам всяка изпотена капка, исках да намаля въпросните капки до минимум.
Очаквах не повече от 6-7 човека да са подготвени на моето ниво. Знаех, че повече ще тръгнат бързо, но не бях готов за това да ме изпревари море от хора. Трябваше много да си настъпвам егото, за да не се повлека по всички ходещи фрагове. Някои от тях дишаха като за личен рекорд на 10 км, но си повтарях, че трябва ги пусна напред и да вярвам в душата на Ексела. Минах на 14ти км 48ми в класирането, на 2 минути пред графика и това ми беше достатъчно, за да се стегна и да кротна.
Първото виждане със съпорт екипа беше позволено чак на 45ти км (~ 4 часа от старта) и понеже нямаше как да нося всичко нужно за този първи етап, бяхме оставили дропбаг приблизително на средата. Оказа се, че съм го пропуснал (очаквах го на 6ти, вместо 5ти пункт). Не бях гладен, но започнах да си взимам по нещо за ядене, минавайки покрай пунктовете, понеже знаех, че изпусна ли калориите, изпускам и резултата. Банкин, Мимето и Вальо бяха видяли, че не съм взел въпросния дропбаг и ми го донесоха на следващия пункт. Там взех и шапката и ръкавите, тъй като слънцето вече почна да напича. Освен че виждах Дидо, Виро и Митакиса, които спираха тук-там да пляскат по трасето, в следващите 2 часа не се случи нищо интересно.
В Мегара (45ти км) беше първото 30 секундно спиране за лед и смяна на бутилките. Като всеки първи път, и този мина малко криво, докато се напаснем, но бях над 3 минути пред графика и опитах да не се напрягам. На тръгване взех две сплескани кроасанчета с шунка и кашкавал, които им бях поръчал да ми купят от пекарните по пътя. След този пункт има кратко няколкоминутно изкачване, където можех да намаля темпото и да ги изям на спокойствие. Температурата вече от над час беше прескочила 30 градуса, но се поливах обилно в движение на всеки междинен пункт и знаех, че трябва да изкарам само още 3 часа. Доста от бързащите в началото вече бяха почнали да фалират и в Коринт (80ти км) стигнах 25ти в класирането, на 2.5 минути пред графика. Този път всичко мина по план, взех още малко твърда храна и за под минута вече бях излязал от пункта. Това беше първата третина на състезанието. От тук нататък щях да виждам моите хора на всеки час, което значеше, че ще бягам с лед почти постоянно.
Предстояха няколко незначителни в голямата картинка, но емблематични за мен самия, съпорт пунктове - Стария Коринт (93 км), където през 2019та температурите удариха 42 градуса, след него Зейголато (103 км), където през 2018та година за пръв път се сблъскахме с урагана, белязал това издание, а по-късно и Хелкейон (113 км), където през 2019та се отказах, след безславна борба с крампите. Стигнах до Немеа (123 км), пунктът на средата на трасето, тяхното Чуйпетлово, 10ти в класирането, на 5 минути преди графика.
Чувствах се по-добре от когато и да било след 12 часа на крак. Мускулно бях готов за приключения, хранех се с по над 250 кал/час без каквато и да е болка в стомаха или гадене. Емоционално бях съвсем стабилен и само един отлепен нокът (още след Коринт) леко ми пареше, но не сериозно. Ако в дните преди старта някой ми беше предложил да ме телепортира на средата на трасето и да съм толкова свеж, веднага бих се съгласил. Предстоеше обаче дълъг участък (1:30 часа), свечеряване и малко трейл - все неща, които не са ми любими.
Някъде тук температурата започна да пада. На 20 градуса не е студено, но когато цял ден е било над 30, усетих разликата. Не се стигна чак до треперене, но признавам, че студът ме изненада. Още бях гол, планираното обличане беше комбинирано с взимането на челника на следващия главен пункт (след час). Започнах да се ядосвам и това малко ме извади от състоянието "всичко е 6". Почнах да си мисля колко много има до края и като цяло минах през една 30 минутна психическа дупка, която се появи някак от нищото. За щастие я превъзмогнах и стигнах до Маландрени (140 км) 9ти в класирането, на 6 мин пред графика.
На пункта за пръв път не пих вода и не ядох твърда храна, тъй като бях малко премръзнал и не чувствах, че е правилен момент. Вместо потник взех тениска, за да се стопля повече, включих челника и отпраших надолу. От някъде се появи едно кученце, което в началото малко ме дразнеше, но след първия километър вече бяхме приятели и се пейсвахме. В последствие се разбра, че то е бягало и след други хора, през цялата нощ, като са го намерили чак на Паметника (223 км), почти е стигнало Спарта. Както и да е, предстояха още 3 километра спускане, аз точно се бях постоплил и постепенно настигнах и изпреварих двама от бегачите пред мен и скоро щях да вляза в топ 5.
Вече не виждах челниците им назад, когато изведнъж ми се догади. Стана за секунди, нищо общо със ситуациите, в които съм се чувствал подут и постепенно ми се е повдигало с часове по време на предишни състезания. Повърнах почти веднага и сякаш ми олекна. Подобно на ситуацията от преди 2 часа, отново едно малко излизане от релсите веднага ме вкара в нова психическа дупка. Бях пропуснал твърдата храна на пункта, а с върнатите току-що гелове калорийно вече бях доста назад. Опитах да се успокоя, че 400-500 калории не са края на света и че мога да наваксам, ако всичко е наред. Изчаках 10тина минути и изядох следващия гел - не ми се рискуваше, но иначе сметката нямаше как да излезе. Следващият пункт, Лиркеа (149 км) е дo една емблематична църква, в малко селце в подножието на Планината. Оставаха само 97 км с 1700 д+ ( винаги в сърцето <3 ), а имах над 10 часа. Още от Маландрени, където бях премръзнал, си бях поръчал да ме чакат с овес, накиснат в топла вода и с разтворен гел. Надявах се топлото да помогне със стабилизирането на ситуацията, но престоя в стомаха ми едва 3-4 минути. Ако първия път стана някак изневиделица, този път причината беше храненето. От 2 часа не бях задържал никакви калории, очевидно нямаше да успея да задържа някакви скоро, а пред мен беше физически най-тежката част от трасето - Планината (9 км с 6 % наклон, а след тях 2 км с 20 % наклон).
Нямаше много за анализиране. Не можех да продължа да бягам, понеже вече усещах "стената" с всяка крачка и наклонът само щеше да влоши положението. Не можех да продължа с ходене, понеже духаше и почнах да изстивам, а дори някак да се бях облякал, изоставането от графика до горе щеше да е много голямо. И всичко това с надеждата след 2-3 часа евентуално да мога отново да приемам храна и пак толкова евентуално да завърша. Вече съм завършвал, сега целта беше друга. В този момент Мимето, Банкин и Вальо минаха покрай мен, пътувайки към следващия голям пункт и им викнах да отбият пред мен. Обсъдихме ситуацията, на всички ни беше ясно, но въпреки това те бяха изключително крайни в това да не ме пускат да вляза в колата (после им благодарих, но в този момент доста ме подразниха). Убеждаваха ме 10тина минути, дори заради тях направих опити да ходя до следващия пункт, от където обещаха да ме вземат, но психически всичко беше приключило в момента на второто повръщане. След още караници, един срив и средно количество рев ме пуснаха в колата и се върнахме до предния пункт за да подпиша за втори път тоя прокълнат лист, който един ден с кеф ще скъсам на малки парченца пред Леонид, в Спарта.
Не знаех как да се чувствам. Още не знам. От една страна бях по-подготвен, отколкото когато и да е до сега. За 6 месеца пробягах близо 4500 км (~170 км/седмица), карах над 5000 км колело (~ 190 км/седмица). В комбинация с тежестите и сауната тренирах над 600 часа (23 часа/седмица). За първи път успях да приемам нужните калории толкова дълго време. Справихме се супер с охлаждането, почти не усетих жегата, от която всички други бяха пребити. Графикът беше много сполучлив и не съм го изпреварвал прекалено. Нощта и дребни проблеми като отлепения нокът не ме събориха психически. Чувствах се супер, точно както си мечтаех да се чувствам в средата на тази огромна задача, с която се бях заел.
От друга страна, това не беше състезание по това кой ще се чувства най-добре. Направихме грешки. Някои от тях по-малки (забравения дропбег, пропуснатата бандана), някои по-големи (изстиването на тялото по свечеряване, непроверената твърда храна). Не бях сигурен кое причини проблема, нито дали ако това се беше случило след планината, на равното, щях да успея да продължа. За щастие, беше силна година и нямах шанс за подиум, дори ако бях бягал до края (вероятно 5то място, ~ 23:50 - 24 часа). Въпреки всичко си записахме няколко неща, които може да подобрим. В колата бях убеден, че повече не бих рискувал 6 месеца от живота си на рулетката на оптималното 24 часово бягане, но сега като поохладих страстите, не си представям до пенсия да си повтарям "тея 24 часа така и не ги разгада".
Благодаря! На Мимето, без чиято ежедневна помощ продължавам да твърдя, че нямаше да постигна успехите и прогреса, на който се радвам. На Банк и Вальо, които мигновено приеха да се хвърлят в поредната безсънна нощ и не трепнаха, когато започнах да говоря, че след време ще се върнем. На Краси от Benjamissimo за моралната и шоколадовата подкрепа. На Мария от RunningZone за това, че винаги се грижи да намеря каквато екипировка ми потрябва. На Коцето от Strong By Science за съветите и знанията в една съвсем нова посока, които вярвам ще са ми полезни и в бъдеще. На Пепи от... #Перник :) , че винаги ми намира час от днес за утре. На Кубашли, Пламен и другите момчета от #Академията, за ежедневната компания в скучните дни. На всички които следят, подкрепят, интересуват се и ми пишат ежеседмично. Благодаря! Правите невъзможното - възможно.
