Дойде и този момент! Стоя си вкъщи и се чудя как да подхвана статията, която мечтаех да напиша повече от година. Спартатлон 2018 е в историята и както подсказва снимката, успешно целунах (с притеснително голямо удоволствие) стъпалото на статуята на Леонид, с което затворих най-голямата глава от историята на бегаческите си премеждия до сега. Този разказ ще е малко (но умерено) по-дълъг, предвид големия интерес и многото подкрепа, която получих покрай подготовката и участието ми в това емблематично състезание. (Ако случайно, някак си пропуснал да разбереш какво е Спартатлон, прочети накратко ТУК.)
С Ванката от Hill Season Podcast записахме ауидо предаване с подробен разказ за състезанието, може да го чуете тук: Hill Season Podcast - Spartathlon 2018Преди година по това време, бях започнал да се ядосвам на себе си, за дето участвах по състезания с минимална подготовка и все не се справях по начина, по който исках. Тогава реших, че искам да проверя до къде ще стигна, ако се фокусирам изцяло върху ултрамаратоните и някак от само себе си, Спартатлонът беше първото нещо, което изплува в съзнанието ми. Предполагах, че това е голяма лъжица за някой, който в перфектни условия едва се доближаваше до 10 часа за 100 км (най-лекия от всички критерии за класиране), но пък се надявах големите очаквания да ме държат по-отдаден на подготовката. Тези мисли започнаха да ми се навъртат все по-често и точно една година преди Спартатлон 2018, официално взех решение, да тръгна по моя път към Спарта.
* За Спарта (и една година в социално изгнание), посоката е натам
Изчетох всичко, което можах да намеря по въпроса - не искам да се хваля,но стигнах до трета(!) страница на Гугъл. Изготвих този състезателен календар, както и тренировъчен план, който да не се “кара” с набелязаните събития. Започнах да пропускам концерти, събирания и рождени дни и вместо това, да запълвам свободното си време с тренировки и въпроси, в духа на “Какво правя сам в Борисова тази вечер, при -10 градуса, като си имам Мимето и приятели, които пият бира, някъде на топло?”. Месеците си отминаваха, обемът се трупаше и едно по едно се изтъркулиха квалификацията, Спрнг 360, Европейското на 24 часа и Витоша 100. Последният тренировъчен блок (7 седмици) завърши повече от добре, което повиши увереността ми от “Абе, аз къде съм тръгнал?” до, както Данчо Караджов би казал, “Мооже би, мооже би...”.
* (С) = средно аритметично, (О) = общо пробягано. Тренировъчните ми месеци почваха от 22ро число и включваха само тренировки. Колоната "Календарен" е за Страва феновете - всеки месец започва от 1во число и обхваща тренировки и състезания.
3 дни преди старта, за Атина излетяхме, с подкрепителен екип в състав: - Мимето - приятелката ми, която по чудо още не се е отказала от мен, предвид премеждията, през които я прекарвам. - Банкин - добър приятел, с който преди години ни събра неодобрение към образователната ни система и желанието за преборване на дехидраБирането. - Мимето на Банкин - неговата приятелка, също Миме.
* Поглед тип "нямаме идея в какво се забъркваме"
В хотела, в който протичаше регистрацията, атмосферата беше мотивираща. Знаех, че някои държави си правят “национални” спартатлонски екипи, но не го смятах за важно и за една бройка да пропусна. Оказа се, че няма отбор без собствен дизайн и това беше основна тема за разговор на опашката. Извадихме си нашите тениски и не казвам, че бяхме най-яките, #амагоказвам (дори дойдоха да ни снимат специално). Взех си документите, чукнахме си една снимка за фейса и се прибрахме да обсъждаме в детайли стратегията. Планът ми беше, да стартирам с график за 28:45 часа, което щеше да е едновременно рекорд за възрастовата група и най-младият финал под 20 процентовата, “про” бариера (28:48 часа). Бях сметнал, че това време е във възможностите ми, но при добри метеорологични условия и без непредвидени проблеми.
Щях да бягам с обичайните обувки и дрехи, а при студено време да заменя шортите с клин и лятната шапка със зимна. Предвиждах да нося само шише в ръката, понеже имаше пунктове през всеки 3-5 км, на които можех предварително да оставя храна и резервни дрехи. Има различни стратегии - някои бегачи използват само пунктове с кръгли номера, а други оставят еднакъв дроп бег, на всеки от 75те пункта, за да не трябва да помнят кое къде им е (има такива психопати). Аз реших да оставям нещата си на пункто вете, на които може да ме пресреща съпорт колата. Така хем те могат да стигнат по-рано и да ми приготвят нещата, за да не се бавя, хем ако нещо стане с колата, все пак ще мога да си получа нещата, от доброволците на пункта.
Щях да се храня предимно с гелове и да пия разтворени електролити. На последното 24-часово състезание, си самоизнесох лекция на тема “Защо пиенето на соли не е само за позьори” и в месеците преди Спартатлона се образовах в тази насока, надявайки се това да ми спести непланираните почивки за масажи и разтягане. Сметнахме къде, какво ще ми трябва и приготвихме 16 дроп бега (+1 на последния пункт, от където да взема знамето).
В деня преди старта, беше съобщено, че по трасето освен 400 състезателя, се очаква да премине и ураган от първа степен. Малко хора имаха със себе си подходяща екипировка, а още по-малко бяха готови в главата си за такава промяна, но както казвах хората от далечния северозапад - “It is what it is”. Опитах да поспя и да не мисля за това. *Medicane = Mediterranean hurricane
Спартатлонът винаги започва преди изгрев (7:00), в последния петък на Септември и тазгодишното издание не беше изключение. В 6:30 мястото пред атинския Акропол вече гъмжеше от хора и съпорт екипи, които трескаво се снимаха, преобличаха, облекчаваха и коментираха лекия ръмеж, който скоро очаквахме да се засили. Видях се с Нейтън, който въпреки контузията си, пак се беше ухилил както обикновено и ми оправи настроението. По едно време, типично по гръцки, без много организация, се чу изстрел от пистолет и потеглихме. С Банкин и Миметата, предварително бяхме разделили трасето на седем участъка, повечето около маратонска дистанция:
*Нейтън пак е с усмивка до ушите
1. Атина (старт) - Мегара (42,2 км) В първите 42 км, съпорт екипът нямаше право да ме среща, но не беше и нужно. Бях си приготвил нужните гелове в джоба на шишето и само си наливах вода от пунктовете.
От 6ти до 9ти километър имаше сравнително стръмно изкачване, на което въпреки плануваното забавяне, не можах да се накарам да ходя. Знам, че нямаше логика да бягам там предвид какво ми предстоеше, но да ходя на 6ти км на Спартатлона, ми се струваше неприемливо. Дъждът ту се засилваше, ту намаляше, но се търпеше. Миметата и Банкин оправиха багажа и си доспаха в квартирата. Минах маратонската дистанция за 4 часа и 2 минути, което беше цели 12 минути под графика. Метероологичните условия все пак не бяха толкова лоши, колкото ги очаквахме, а и пълненето на вода по пунктовете, ставаше много по-бързо от предвиденото, така че не сметнах избързването за притеснително и след бърза размяна на шишета в движение,продължих.
2. Мегара (42,2 км) - Коринт (80 км) Вторият маратон започва с по-продължително изкачване, на което този път успях да походя малко. Около 50тия километър, почнах да чувствам някакви леки болки, първо в лявото бедро, а след 30тина минути и в дясното, което беше странно, предвид факта, че имах 50 километрови тренировки почти всяка седмица и не съм срещал такива проблеми до сега. Не бяха силни, така че ги игнорирах и си гледах състезанието. Почна да вали по-сериозно, но все още не духаше, така че условията минаваха за приемливи. Много хора почнаха да изостават, явно тръгнали по-бързо от нужното и както традицията повелява, започнах бързо да се изкачвам в класирането.
Стигнах пункта до емблематичния Коринтски канал, точно 8 часа след старта, с преднина пред графика 13 мин - вторият маратон мина по план и без избързвания. Дъждът беше спрял и си обух сух чифт маратонки. Казаха ми, че единственият ми конкурент в групата под 30 години (германец), се движи 50 минути пред мен, което предвид резултатите му от други състезания през годината, беше учудващо бързо. От тук нататък съпорта можеше да ме вижда на всеки 10-15 километра, така че гледах да не се заговаряме много и бързах да тръгна, взимайки малко твърда храна и ново шише със себе си.
*Потъналият кораб, близо до Коринтския канал
3. Коринт (80 км) - Немеа (123 км)
Третият маратон преминаваше през ничия земя - нито си близо до края, нито си почнал скоро. Не бях изморен физически или психически, само тази странна болка в бедрата леко се беше засилила, но още бягах почти през цялото време. Напънах се леко за 2-3 минути, за да мина 100тния километър преди 10тия час, което не беше нужно, но фактът че преди 1 година това беше лимитът на силите ми, а сега е само началото на 30 часово състезание, ми вдъхна увереност. Банкин и Миметата ме срещнаха на 93, 102 и 113 км и само ми подаваха нова бутилка с разтворен електролит и гелове в джоба. Германчето от моята група продължаваше да трупа преднина, което ме озадачаваше. Разбрах, че бяга с баща си, който също е участник в състезанието, при това с 5 успешни финала в предишни издания, така че синчето имаше тактическа преднина и опит, които се надявах да наваксам през нощта.
4. Немеа (123 км) - Планината (159 км)
Пункта в Немеа (123 км) отбелязва средата на дистанцията и според разбирачите - началото на истинското състезание. Стигнах там в 19:25, което беше цели 35 мин под графика (при предварителните сметки, бях надценил изкачването от 100 до 120 км, всъщност не беше никак страшно и го взех много по-бързо от очакваното). Пак беше започнало да вали и се засилваше, така че си облякох старото непромокаемо яке и коментирахме как не се чувствам по-зле от 80тия км, само ми е по-студено. Банкин ми подаде челника и храна в движение, за да не изстина. Четвъртият етап (36 км) редуваше качвания и спускания, които в комбинация с падналата нощ и насъбралата се умора щяха да ме сдухат, но това го бях предвидил и го очаквах. Към 20:00 дъждът рязко премина в порой, и малко след това, якето ми започна да пропуска.
* Банкин беше нарамил всичко, което може да ми потрябва, за да не спирам
Мокър до кости, в студа и тъмницата, а най-близката среща със съпорта щеше да е след повече от час. Йей... Нямам много спомени какво конкретно съм правил, само помня, че опитвах да не забравям да пия и да ям по график и гледах да се ”изключа”, за да не се ядосвам излишно. Най-накрая стигнах до Маландрени (140 км), където направих непредвидена и много дълга (17 мин) почивка, за да се преоблека с резервните дрехи и да се стопля в колата. На тръгване преднината от графика беше намаляла до 18 мин. Трябваше да избедствам 8 км порой до Лиркеа (148 км) - където пак можеха да ме пресрещнат и се надявах да са намерили чувал за боклук, в който да изрежат дупки за ръце и глава. Още като излязох от колата, треперех и неволята ме принуди да питам съпортите на други бегачи за резервен дъждобран. Един от тях ми даде собствения си и съжалявам, че не запомних името и държавата му, понеже без него може би нямаше да завърша.
С нововъведението в екипировката си, се чувствах безсмъртен. Разведрих се и стигнах Лиркеа (148 км) на един дъх. Бях сух, само взех бутилка и продължих, за да не губя излишно време. 11те километра до пункт Планината (159 км), бяха по-стръмни от колкото очаквах. Все още се движехме по асфалт, но наклона беше над 5 % и в голяма част не беше бегаемо. Като се изкачвахме, на места се усещаха резки застудявания и не ми се мислеше какво ще става на върха. Имах обаче един скрит коз - часът в този момент беше 23:45, 28 септември. Познайте кой има рожден ден на 29и септември. Да, същият! В 00:00 бях на малко повече от километър от пункта, мизерствах в пороя и си пеех на висок глас:
“Happy birthday to me!
Happy birhtday to me!
Какво правиш тук бе, кретен?
В какво се за-бър-ка?!”5. Планината (159 км) - Алеа (195 км) Пристигнах в 00:17, 16 мин под графика, въпреки непредвидените преобличания от по-рано и подценената асфалтова част на планината, което беше обнадеждаващо. Компанията ме посрещна, дадоха ми чай и ми попяха, после ме изритаха набързо да тръгвам, преди да съм замръзнал във вятъра. От пункт Планината (159 км) до пункт Върха (161 км) времето мина неприятно, но бързо. Имаше гъста мъгла и нищо не се виждаше, освен светещата в червено маркировка по пътеката, така че не можех да преценя колко много има до горе и не се самосъжалявах излишно. Изпреварих 2-3 човека, които ако имаха боб със себе си, в този момент щяха да хвърлят с големия черпак. На върха само махнах на пункта и тръгнах надолу, дори не съм обмислял да спирам, горе беше само за пингвини. Спускането много ми напрегна бедрата, но не странната болка, която ме мъчеше от сутринта, а нормалната умора при спускане, така че имаше малко разнообразие в иначе скучното и еднообразно страдание.
* Залагам си лявото ухо, че беше по-стръмно от колкото изглежда!
До Нестани (171 км) по-скоро се възстановявах психически от планината и пороя (който най-накрая намаля до ръмеж), от колкото да се гоня с графика. Там беше първата ни среща със съпорта след качването до Върха (161 км) и те нямаха идея какво да очакват. Някак бях увеличил преднината до 23 мин, което ми се струваше невъзможно, но темпото по стръмното качване и спускане беше непредсказуемо и вероятно предварителните ми сметки не са били точни. Смених часовника (все пак, ако го няма цялото в Страва, брои ли се изобщо, pitamas!?), хапнах и против волята ми след 5-6 мин бях изпъден от Банкин, който отказваше да ме остави, да стоя пред климатика. Следващите 24 км до Алеа (195 км) бяха равни, неприятни и скучни. Валеше и беше студено, движех се по-бавно от предвиденото и спирах да се топля за по 5 мин през час. Ще направя услуга на всички като кажа, че минаха някак си, без много подробности.
6. Алеа (195,3 км) - Паметника (223,4 км)
На Алеа се дотътрих с вече 12 мин изоставане от графика, в 5:30 сутринта. От там започват последните 50 км, които пряко и преносно са “ходене по мъките”. Малко равно и после 7 км изкачване по асфалт, който отново определих като небегаем (не само аз, маса народ ма’аше гащи нагоре). Предстоеше ми повече от час до срещата ни със съпорт колата на Папандонис (206 км), а много ми се спеше. Усещах как заспивам и се събуждам от залитане. Спомних си история от миналата година - състезател заспал и паднал, спукал си главата. Притесних се и започнах да си говоря сам, да си пея. Сега като се замисля, бих платил доволна сума евра, да видя видео запис от този 1 час. Помня, че виках думи, които минават през главата ми, за да не заспя. Измислях си песни, в които римувах “тук” с “облаци” и това ми се струваше правилно.
На 203 км, на някакъв случаен пункт, по пътя към върха, се принудих да използвам другото си скрито оръжие - кафето. Никога не бях пил кафе и знаех, че първият път ще усетя ефекта му силно. В чаша горещ чай (защо?!) ми сложиха 1 лъжица кафе на прах и честно, ако това пият хората на закуска всеки ден, не знам как още са живи. Плацебо или реален ефект, след малко наистина се посъживих, нуждата да пея за да не заспя изчезна и побягах малко до Папандонис (206 км). Там вече се беше съмнало и усетих първи полъх надежда за скорошен финал.
"Триакос Ейкоси" - друго може да не научих, но "триста и двадесет" , ще го повтарям цял живот
Миметата бяха проверили, че Германчето от моята възрастова група, след като по-рано беше направило повече от 1 час преднина, сега лежеше с одеяло по пунктовете, а баща му го дърпаше между тях. Това малко ме мотивира и не губих много време в почивка, а като една истинска Кобра, продължих напред и нагоре. С изненада, не повече от 4-5 км след това го настигнах и го подминах набързо, в случай че с баща му знаят кой съм и решат да ме гонят (по-късно разбрах, че 2 км след като съм ги изпреварил, Германчето се е отказало). През следващите 15 км се събудих, видях още веднъж съпорта и ме поваля още дъжд, но вече беше спряло да ми прави впечатление, че съм мокър и само си повтарях, че трябва да стигна до Паметника (223 км) - от там оставаха 2 км качване и после полумаратон спускане до финала.
7. Паметника (223,4 км) - Спарта (246,8 км) На Паметника спрях за по-дълго, може би стоях 10 мин. Вече се движех близо половин час след графика, така че нямаше как да гоня рекорда, но пък бях добре и щях да завърша под 30 часа, което беше реалистичната цел в тези условия. Дадох си малко допълнително време за психическа почивка, хапнах и се преобух. Качих 2та км до последното мини връхче и след това започнахме да спускаме. За мое щастие, не следваха 21 км спускане, както го “рекламират”, а на всеки 2-3 км имаше по 500 метра леко качване, на което ходех, понеже бедрата вече ме боляха по всички възможни начини. Тоно му се виждаше краят, когато заваля порой... Задуха бурен вятър, почнаха да хвърчат линейки и полиция от време на време. Добре, че още носех магическия дъждобран от преди 100 км, иначе щях да бедствам много в тази буря. Оказа се, че точно тогава циклонът “Зорбас” ни е пресрещнал и това превърна последните близо 2 часа в тромаво и мъчително преживяване. Няма да разказвам много с думи, ще оставя това клипче.
По-късно разбрах, че в този момент, няколко пункта по-назад (на 65ти), състезатели са спрени, а час по-късно им е било разрешено да продължат без да спазват контролните времена и с пейсъри, за да компенсират бурята. За щастие мен ме хвана в последните 15тина километра и освен неприятните емоции не ми навреди сериозно. Влязох в Спарта и вече много (ама МНОГО!!!) исках да се свършва, беше ми писнало от път и бягане/ходене. Атмосферата, заради дъждовете, не беше каквато е всяка друга година - с хиляди хора, като на шосеен маратон, но все пак не минаваха повече от 10-20 секунди преди някой да се разпляска от някъде. На 2 км преди финала, от последния пункт, взех знамето и оставих излишния багаж. Малко по-натам, направих прословутия десен завой и видях в далечината знамената и статуята на Леонид. Няма да крия, пуснах една сълза, колкото да не е без хич. Цяла година си го представях този момент и дори гадното време не можа да го развали напълно. Останалото го има запечатано на видео.
Лекарите изчакаха фотографите да направят снимки и веднага ме дръпнаха в медицинската палатка. Бях сравнително добре, ходех сам, не треперех, но разбирах притеснението им, понеже повечето хора в палатките изглеждаха, сякаш някой сега ги е призовал от отвъдното. Измиха ми краката, провериха за мазоли и паднали нокти, премериха ми кръвното и ме пуснаха да си ходя. Банкин и Миметата ме взеха и качиха до хотела, който за мой късмет беше точно до финала (англичаните например нямаха това щастие, техният беше на 50 км от Спарта). След това по традиция не ми се спеше и задрямах чак към 10 вечерта. Помня, че си мислех - “Това беше трудно, но не беше Спартатлонът от легендите, явно ще трябва да се върна тук още веднъж”.
Равносметката:
-Завърших 247 км за 29 часа и 47 минути. Средно темпо в движение - 6:50 мин/км, с почивките - 7:15 мин/км. Класирах се на 47мо място от 238 завършили (381 стартирали).
Второто най-бързо време на българин (Руско Кадиев печели с 24:08 часа, през 1992 г.)
Второто най-бързо време на състезател под 25 години (рекордът е 28:51 часа, от 2000 г.)
- След детайлно анализиране на трака, не съм се движил 1 час и 45 мин (1:46 според Страва):
14 мин в пълнене на вода от пунктовете, по-малко от очакваното
8 мин в паузи за тоалетна, повече от очакваното
4 мин в подаване на бутилки и взимане на храна от съпорта, без да се задържам
31 мин в почивка (само 20 бяха предвидени, тук съм се олял)
48 мин в преобличане, преобуване, смяна на дрехи, греене на климатика на колата
-Изядох 30 гела, 6 половинки от сандвичи и 2-3 шепи солети.
- Изпих 17 литра течности (по-малко от очакваното, но предвид обстоятелствата беше достатъчно), от които 7л вода и 10л разтворени електролити.
- Общо успях да си набавя малко над 12,5 г. натрий, близо до целените 0,8 г. / литър пот. (Този път бях много стриктен към приема на соли и имаше голяма разлика, спрямо това как съм се чувствал на предишни състезания с подобна дължина).
Сега е време за благодарности! Но моля ви, прочетете ги, важно ми е! Звучи клиширано, но за постигането на такава голяма цел за толкова кратко време ми беше нужна много помощ!
Благодаря на Мимето ми, че през цялата година ми беше ежедневен съпорт, в къщи и навън, и ме подкрепяше както може, за да мога да тренирам. Обещавам сега поне 4-5 дена да съм си в нас и да не бягам. (Spoiler alert - бягах :/ )
Благодаря на Банкин и Мимето му, които дойдоха до Гърция, за да прекарат 30 будни часа под поройния дъжд и вятъра. Без вашата помощ, състезанието щеше да мине много по-трудно.
Благодаря на Денис, Виро, ДНФ групичката и всички приятели, които спаха на почивки цяла нощ, за да ме следят.
Благодаря на Сашето Спасов за резервната бутилка, дето ме дърпа по баирите и на Иво Хаджиев за шапката “Сахара”, дето я взех за да не ми изгори вратът от слънцето (oh the irony)
Благодаря на Милена , която с лекота измисли най-якия дизайн в цялото спартатлонско село и то в срок от днес за вчера.
Благодаря на Ани и Вяра от Bryzos, които направиха всичко нужно, въпросния дизайн да се пренесе върху дрехи, с които нямах никакви протривания или проблеми дори след 30 часа в дъжда.
Благодаря на Running Zone, Begach и TechHuddle, които в отбор, заедно се грижиха да имам колкото поискам обувки и храна за дългите тренировъчни седмици.
Благодаря на Димитрина Сивкова, която откликваше на всяко мое параноично позвъняване заради някаква болежка и се грижеше тялото ми да понесе по-лесно обема тренировки.
Благодаря на всички, които следяха прогреса ми и ме мотивираха цяла година!
