Спринг 360 е състезание, организирано в Южен парк, където на 650 метрова обиколка, участниците се състезават кой ще измине най-много обиколки, за 6 или 12 часа. През 2017та участвах за пръв път и тогава за пръв път, започнах да разбирам как "работи" ултра бягането.След като преди седмица окончателно се разбра, че тази година ще гледам Спартатлона само в интернет, започнах да изпитвам желание да се "раздам". Това нямаше да промени нищо, но щях да се почувствам по-добре, ако в съзнанието си бях сигурен, че съм във формата, в която исках. Нямах търпение да дам всичко от себе си на първото възможно, тежко състезание, а беше Март месец и предстоеше Спринг 360. След като в миналогодишното издание разбрах колко бързо можех да избягам 100 км тогава (спирайки веднага след като постигнах дистанцията) тази година исках да вдигна нивото и да видя какво мога да свърша за 12 пълни часа.
* Последните 4 седмици, в хронологичен ред от долу на горе
През февруари се борих с дребна контузия, но в последния месец тренирах здраво и се чувствах готов да се боря за победата. Допълнителна мотивация беше и факта, че макар и неофициално (поради липса на сертифицирани трасе и наблюдатели), рекордното изминато разстояние от българин в тази дисциплина беше в предела на възможностите ми и при добри условия щях да го подобря. Само дето нямаше добри условия. Даже нямаше никакви условия. Цяла седмица преди старта обсъждахме как прогнозата за неделя е да се скъса да вали и духа, а мокри крака и студено време не са най-добрите приятели на бегача. Е, при тези обстоятелства резултата нямаше да е най-дорият възможен, но вечерта преди старта окончателно реших, че ще тичам на ръба на възможностите си и ще се "раздам", точно както ми се искаше.
Състезанието започва в 5:00 и приключва в 17:00. 2 дена преди старта започнах малко по малко да измествам режима си на сън, така че да мога да спя 8 часа и все пак да стана в 4 през нощта. Въпреки че съм будил Мимето 5 пъти през нощта, бълнувайки как трябва да си навия аларма и че ще се успя, все пак станах по план, облякох се набързо и стигнах до старта на време. Там се сетих, че не съм закусвал - грешка. Макар че в деня преди дълго състезание се храня повече от нужното, винаги опитвам сутринта да хапна нещо малко, за да не тръгвам на празен стомах. Е, нямаше време да се ядосвам, понеже бях зает да се притеснявам от силния вятър и прогнозите за дъжд. Обичайните 3-2-1-Старт и хамстерите тръгнаха по обиколката.
*Толкова много планиране и проверка на багаж, а ползвах само 1 шапка и 1 ръкавици
В началото всички бързаха, като на всяко състезание. Аз тичах с темпо за 126 км (при положение, че националният рекорд беше 116км), а бях в голяма група. Това или щеше да е много силно състезание, или половината щяха да фалират и да се откажат още до обед. Както и да е, намерихме се с Благо, познат с който се засичахме не за пръв път и споделихме първите 25 км. Движихме се по график, вятъра намаля започна да се съмва и вече можех да хвърлям по едно око на хората, които смятах за конкуренция. Всичко вървеше по план, а всички знаем, че плановете имат свойството да се провалят - заваля. Първо леко, после по-силно, после намаля (сякаш да провери дали ще се зарадваме) и когато никой не му обърна внимание, времето се ядоса и лисна един хубав порой.
Сутринта температурите бяха необичайно високи и стартирах по тениска, но вече беше почнало да става доста хладно и ръцете ми бяха загубили чувствителност на места. Не исках да спирам, това нямаше да е "раздаване", ако се разсейвам със странични фактори, а и знаех, че около 5тия час ще пристигне главния виновник за успехите ми в последните състезания - Мимето. Повъртях още около 25 км в дъжда, опитвах да не мисля много за студа и ето, че по едно време тя се появи и магията почна да се случва. За няколко обиколки вече беше намерила раницата с храна и дрехи, беше ми извадила ръкави и ръкавици, шапка, храна и вода. Поокопитих се.
Около 55тия километър, бях спрял да обръщам внимание на пороя (по-мокър нямаше да стана) и темпото беше точно по план, но вече бях започнал да се разсейвам. От въртенето на безброй обиколки на тренирвоки и по състезания, в последната година, ми стана ясно, че цаката е в това да не се разсейваш. Да не мислиш за това колко ти остава, колко ще е яко да си легнеш да поспиш, какво ти се яде. Опитвам да съм фокусиран върху това да следя темпото, пулса, да мисля в кой момент трябва да приемам калории, вода, електролити. Та точно бях започнал да си мисля, че има още мнооого до края, когато се появи Ванката - колега от офиса. Беше ми казал, че ще дойде да потича с мен и въпреки дъжда се появи.
* Ям мазна баничка в дъжда - романтика!
За пореден път се убедих колко по-лесно е когато има някой до теб, дори в моментите, когато не си говорите. 10 километра по-късно, в 11:00, стартираха и всички бегачи, които щяха да се състезават на 6 часовото състезание и трасаето се понапълни с още познати лица. С Ванката бягахме заедно следващите 30 км, докато стигнах втората маратонска дистнация, на 84 тия километър. По план трябваше да завъртя още 42 км (бях си поставил за цел да направя 126 км - 3 класически маратна един след друг). Умората още не беше започнала да се усеща, дори пулса и дишането ми бяха много равномерни, но вече ми беше трудно да се концентрирам и често се хващах, че блуждая. Добре поне, че можех да си го позволя, понеже след близо 100 км с еднакво темпо, по усет успяхвах да поддържам равномерна скорост (до +/- 5 сек / км).
Малко след 100тния километър, който преминах 6 минути преди графика, се видях с Кръстин - друг познат, един от организаторите на Лъвско Сърце. Той предложи да повърти с мен, което ме накара да се ухиля до уши, защото компанията много повдигна духа ми, което пък ми позволи безпроблемно да поддържам темпото и да не намалявам. Левият ми ахилес беше започнал да напомня за себе си, но макар, че болката беше неприятна, я определях като тъпа (като обратното на "остра", не обратното на "умна") и безопасна в дългосрочен план - можех да я изтърпя още 2 часа. Малко преди 11тия час, преминахме 117тия километър, което беше нов рекорд на трасето. Водех с повече от 10 обиколки и можех да спра без да се притеснявам, че някой ще ме настигне в класирането, докато свърши времето.
Само дето онова желание да се "раздам", което господата от комисията на Спартатлона насадиха в мен несъзнателно, когато макар и на късмет не извадиха листчето "Христо Цветков" от урната, ме държеше с пълна сила. Кръстин спря да хапне и да побяга с няколко други приятели, за да подкрепи и тях, а аз сам започнах последните 20 обиколки и обратното броене към финала. На всяка обиколки Мимето укоражително ми подвикваше колко остават, в случай, че съм забравил, макар че вече беше онзи момент, в който не мислиш за нищо друго. Правих сметки с какво темпо трябва да бягам, за да спечеля време за още една обиколка и гледах да не забравям да поемам калории по график - грешка, която много хора правят, когато финала уж е близо.
В последните 5-6 обиколки, с мен потича и Иво (не се бяхме засичали до сега), който се състезаваше в 6 часовото състезание. Завъртях 200тната обиколка 3 минути преди 12тия час и имах право да започна още една, последна с която щях да прехвърля 130 километровата бариера и която на шега определях като "шампионска". Макар че вече се въздържам от такива неща, направих финален спринт, просто защото се чувствах страхотно - постигнах с 4 км повече от най-оптимистичната си цел, спечелих първия си ултрамаратон и макар и неофициално, подобрих националния рекорд с близо 15 км!
След финала намерих и благодарих специално на всички, които тичаха с мен през деня, после тресейки се и с помощта на Мимето се преобляках, и дори имаше време да мина през шатрата с масажи. Масажистката не беше българка и малко ми се обиди, когато станах набързо от масата по средата на масажа, без да мога да й обясня, че започва награждаването и няма как да не присъствам. Както ми се случи и в Германия, треперех здраво, въпреки че не ми беше много студено, но установих, че след 30тина минути, тялото ми си спомня как да функционира правилно и този бъг изчезва.
Обобщение: Планът беше преизпълнен, средното темпо от началото до края беше 5:30 - 5:35 мин/км. Спрях да тичам 2 пъти по 15тина секунди (природата ме зовеше), но го броя за пробягано без никакви почивки или ходене. Направих негативен сплит - изтичах втората половина с 1 минута по-бързо от първата. Мимето отново заслужи титалата "най-добър помощен екип", като с нейна помощ успях още по-добре да проведа храненето и хидратирането (нямаше схващания, нямаше къркорещ корем, нямаше липса на енергия - в Германия все още му хващахме цаката).
* Мимето вече си има чиния, в която да ми сервира спагетите, вечерта преди старта
Сплитове на 10 км: 0 - 10 км: 55:52 мин | 10 - 20 км: 55:41 мин | 20 - 30 км: 55:34 мин | 30 - 40 км: 55:47 мин | 40 - 50 км: 54:46 мин
50 - 60 км: 55:16 мин | 60 - 70 км: 54:58 мин | 70 - 80 км: 55:23 мин | 80 - 90 км: 54:51 мин | 90 -100 км: 55:27 мин 100 -110 км: 55:26 мин |110 -120 км: 55:55 мин 120 -130 км: 55:29 мин
Знам, че звучи банално, но без Благо, Ванката, Кръстин, Иво и най-вече Мимето, преживяването щеше да е в пъти по-неприятно. Благодаря ви! Следваща спирка - Европейско първенство на 24 часа в Тимишоара, Румъния през Май!