Денонощието, като мерна единица, винаги е било основна част от живота ни. Един ден, поредният замислен за това, случаен човек, се зачудил "Какво ли разстояние може да се измине пеш за 1 денонощие?" и така се родили 24 часовите бягания. Това са състезания, които се провеждат на къса обиколка (около километър), по която са разположени храна, вода и всичко нужно, така че да предразполагат към максимално преминато разстояние. Измерва се броят на обиколките за 24 часа и състезателете се подреждат в класиране по общото разстояние, което са изминали.
Вече имах малко опит с 10-12 часовите състезания и като чух, че тази година в Тимишоара, Румъния се провежда Европейското първенство по 24 часово бягане, не устоях на мисълта да съм част от националния отбор на България в това състезание. За да се впусна обаче аз в моето приключение, първо Мимето трябваше да покори свой собствен връх. До Тимишоара щяхме да стигнем с кола, а тези 550 км щяха да са най-дългото шофиране в кратката й кариера на шофьор и предизвикателство не по-малко от това, което очакваше мен 2 дена по-късно. Какво ли не прави това момиче за шантавия си приятел и поредната му смахната цел!
Още от пристигането, сериозността на събитието започна да си проличава. Около хотела беше трудно да хвърлиш камък без да уцелиш състезател, който няма победа на елитно състезание. Респектиращо и мотивиращо е да се разхождаш в тази компания. След обед се видяхме с Тошко и Михаела (другите двама състезатели, представящи България), изтупани в официоналните екипи на България, за да участваме в парада на нациите. Имах честта да съм знаменосец на нашия отбор и макар че не е олимпийския парад, беше един от моментите, които ще си спомням с усмивка. Стигнахме до голяма сцена, на която представиха всички държави-участници и отборите им. Имаше и опити за развлекателна програма от страна на организаторите, но всички бързаха за вечеря, ранно лягане и дълъг сън преди старта, в 10 на другата сутрин.
Преди да заспя, с Мимето си преговорихме плана из основи. Беше ми първо 24 часово бягане и очаквах да има непредвидени моменти, но бях уверен, че мога да прехвърля 220 километра и дори да наближа 230, ако ми е ден. Такъв резултат идваше с 2 бонуса - всичко над 211км щеше да ми донесе още един национален рекорд, а 216км ме класираха автоматично за Спартатлона (без да трябва да разчитам на късмет в жребия). Щях да тръгна равномерно, с темпо малко над 6 мин/км и да опитам да го задържа докато мога, след което да от време на време да ходя на изкачванията и да бягам на равно и спускане. За храна щях да разчитам на гелове през около час и солети/плодове/готвено между геловете.На 15 минути пиех вода, през час електролити, а всеки 7-8 часа гълтах превантивно по едно хапче магнезий. Имах и цяла раница с резервни дрехи, бъфове, чорапи и обувки, но се надявах да не ми се наложи да спирам за смяна.
Събраха ми се около 9 часа сън, което си беше малък празник. Какво да ям преди състезние винаги ми е дилема, но този път заложих на средно голяма порция бекон, яйца и хляб. За по-бързи състезания не е удачно, но ми предстоеше много дълго и умерено подтичване, по време на което нямаше да е проблем за стомаха ми да се справи с твърдата храна без усложнения (а за разтоварването на самосвала щях да мисля, ако му дойде времето). Намазах се обилно против протривания и нахлузих спорноДалиЕМъжки-я състезателен екип, който успя да се откъсне от сърцето на БФЛА след десетки молби и позвънявания (на състезания от този ранг не е позволено носене на нищо различно от националния екип на съответната държава). Заложих на чорапи с пръсти (Инджинджи) и обувките, които не бях ползвал от 12 часовото бягане на Спринг 360 (Хока Напали), и с всичкия багаж се понесохме към старта.
С влизането в парка, в който щяхме да обикаляме като хамстери цяло денонощие, си личеше, че IAU (International Association of Ultrarunners) не се шегуват. Целият парк беше обграден с ленти, доброволци и полиция, а на 2 места където се очакваше да минават зрители, бяха изградени метални мостове над трасето, за да не се пречи на участниците.
* Мост бе, мост!
Получихме си чиповете за времеизмерване и се заехме да организираме българската шатра (всяка от 30те държави-участници си имаше собствена шатра с пейки, столове и маси, до трасето), така че на Мимето да й е максимално лесно да помага и на трима ни. Снимки, последни наставления и строяване пред старта. Помня, че си повтарях - “Хайде, дори да са най-гадните 24 часа, са само 24, ще минат бързо”.
Обявиха “3! 2! 1!” (с англисйки акцент на румънска жрица на любовта) и пистолетът гръмна.
През първия час на такова състезание, е добре да се запознаеш със ситуацията. Колко са остри завоите по 1200 метровата обиколка, къде има спускания и качвания, каква храна и вода има по подкрепителните пунктове. Запомних коя е нашата шатра и как да я различавам. Направи ми впечатление и колко малко опит имаме с такива състезания, когато други отбори започнаха да вадят кофи с лед, мокри гъби, кашони за събиране на шишетата и други "благинки", за които не се бяхме и замисляли.
На 20 метра след старт-финала има голямо електронно табло, даващо информация за всеки, завършил обиколка, от което добих представа кой състезател как се казва и за какво се бори. След първия час за пръв път и погледнах къде в класирането се движа аз - бях 95ти от 100 мъже. Знаех, че ще е силно състезание, но не очаквах да е толкова силно.
Обикновено бягам равномерно и се изкачвам в класирането в последните часове, но тук не очаквах да има аматьорски грешки от страна на другите и се примирих, че като дебютант и най-млад състезател от всички стартирали, ще съм измежду последните.
В следващите няколко часа не се случи нищо интересно. Мореше ни яка жега (обявиха 30+ градуса), което не предразполага към силни резултати, но гледах да спазвам графика. Почти на всяка обиколка с Мимето си подавахме храна/вода. Напомнях си, че “ултрамаратоните са състезания по хранене, на които между другото тичаш”. Като го чух за пръв път, мислех, че поредното хахо говори глупости, но колкото повече хващам цаката на храненето и хидратирането, толкова по-добре се чувствам на състезание.
Около осмия час заваля дъжд. Всички участници и мускулите по краката им се зарадваха на разхлаждането, макар и то да трая само 30 мин. Бях се изкачил 20 места в класирането, чувствах се свеж и реших да се социализирам малко, за да си намеря приятелчета за тъмните часове, които наближаваха.
Първият с когото се заговорих участвал за 53ти път на 24 часово състезание, а мацката след него, минала скоростно 3000 мили преход с мъжа си. От тези два разговора бързо си извлякох заключение, че самочувствието ми няма нужда от повече удари и спрях да правя опити да намеря нормални хора сред участващите. Организаторите бяха донесли вечерята ни на трасето, което ме направи горд притежател на умението "ядене на спагети, чрез смукане от пластмасова чашка, на бегом". Към средата на състезанието, нещата вече бяха започнали да се сгомнясват и една мисъл ме удари като кофа на стар, руски багер - "имам още 100 км". Готвих се много за това състезание, физически и дори повече психически. Исках да наваксам липсата на опит, бях чел и преживявал десетки разкази за други 24 часови състезания, но там, на място, сериозността на ситуацията минава през съзнанието ти по един съвсем нов начин (подобно на Миро от Каризма). Не е случайно, че никой не е известен с репликата "ох, само още 100 км, не остана".
Обещах си като стигна 130 км (най-дългият ми пробег до момента), да спра за 5-6 минутен масаж. Един усмихнат румънец с жестове ми обясни, че с "ей този палец" ще ме натисне така, че да ми олекне и за щастие ставаше въпрос само за няколко точки по бедрата. Десетина километра по-късно ефектът на масажа се затри и реших, че е време да мина към втората част от плана. Много хора тичат докато не могат повече, изхабявайки всичките физически и психически запаси, а после, останали на 1 кръв, ходят до финала. Аз не съм фен на зомби парадите и бях предвидил, като остана на 30тина % сили (имам ориентировъчна представа кога ще падне шалтерът), да започна да ходя най-трудните метри от обиколката, веднъж на всеки няколко обиколки. Така си давах малко почивка, без да намалям значително темпото и запазвах способността да тичам до по-късен етап. От 150 до 175ти километър зачестих ходенето, спирах още веднъж за масаж и прекарах почти 10 минути в опити да изчистя един много дълбок и болезнен мазол. Това бяха най-тежките километри от състезанието, в които гледах още няколко филма от продуцентите на "Защо съм тук?" и "С какво заслужих това?.
Някъде там започна да се съмва и направих сделка със себе си, че ще стигна до 216км, колкото да се класирам за Спарта, и после ще изчакам финала в шатрата, но до тогава няма да сядам повече. Последната обиколка използвах за тест на физическата форма и бягах с пейс около 4:30 мин/км, което потвърди теорият ми, че за пръв път краката ми бяха по-тренирани от главата.
Оставаха 36 минути до края, когато седнах с блаженство в шатрата и видях Мимето да се приближава с поглед "това няма да ти хареса". Двама мои приятели, независимо един от друг, й бяха писали за едно и също нещо - да ме накара да завъртя още 4 километра и да прехвърля бариерата от 220. Имаше много време и не ми се спореше, за това просто станах и тръгнах, но Денис и Виро не се разминаха без някой и друг “поздрав”. С 220 километра и 15 минути до финала, окончателно се излегнах на едно столче до трасето и се включих в пляскането и подкрепянето на последните бягащи. След финалния пистолет се събрахме в шатрата за бърз разбор на изминалото денонощие, но фактът, че докато седях прав и си говорихме, заспах и паднах като талпа на земята, ми напомни че може би е време за почивка (по време на състезанието, не усетих липсата на сън, но 30 минути след финала трудно се държах в съзнание).
* Отбор България
Завърших 27ми в класирането, с национален рекорд, влязох в предвижданите километри. Събраха ми се малко повече от 22 часа бягане, 26 минути почивки (масаж, мазоли и тоалетна) и общо около час ходене. Не мога да кажа, че се раздадох максимално и в друга ситуация бих се ядосвал на решението си, но това състезание беше по-скоро опознавателно, а не толкова с цел да проверя лимита си. Извадих 1 ръчна количка (от новите, големите) с опит, който ще ми помогне за по-добро представяне на важните събития - Спартатлона и Световното на 24 часа през 2019. Благодарение на пестенето в последните километри, почти нямам поражения и съвсем скоро ще мога да се върна към тренировките за предстоящата Обиколка на Витоша, на която нямам търпение най-накрая да направя подобаващо завършване.
Отправям специални благодарности от целия отбор на България към Мимето, която беше героя в сянка и собственоръчно съпортва и трима ни през пълните 24 часа, издърпвайки ни от тъмните моменти, през които преминавахме.
Отново беше най-добрата, Миме! ♥ 
Comments