Е, пак сме тук. 6 години след първата ми Обиколка на Витоша (2015, 2016, 2017, 2018, 2019), ежегодното вълнение не стихва. От както през 2020 се контузих и пропуснах за пръв път, пропилявайки добрата форма и възможността за победа, обратният брояч ме гледаше ежедневно от екрана на телефона в продължение на 330 дена. След като най-накрая, през Октомври, успяхме да овладеем мистичната болка и почнах да тренирам, всеки ден излизах с една идея - да спечеля отново Витоша 100. Естествено, имах междинни стъпки, от горчив опит знаех колко е лесно да прегориш, фокусирайки се върху едно нещо дълго време. След 3 месеца леко бягане, през декември избягах първите си 50 км от близо година, през януари започнах по-скоростни тренировки и към края на месеца се чувствах готов за тестов тренировъчен блок. Щях да участвам припомнително на 6те часа на Спринг 360, но през март една дреболия на свода ме стресна и реших да пропусна и да почивам, в името на това да стигна здрав до началото на витошкия блок.
Тази година имах и странична цел. Големите състезания имат (поне някакви) правила, що се отнася до условията за пробягване. Помощ извън обявените подкрепителни пунктове е забранена, а пейсърите, ако са позволени, се включват само в крайни етапи, пеш и без право да носят нищо за своя състезател. Обиколката винаги е била отворена към по-неопитните и организаторите не са налагали такива ограничения, но в последните години, разликата между условията при различните бегачи става все по-натрапчива. Не мисля, че е подходящо (и възможно) да се ограничават всички, но би било хубаво да се потърси вариант за "равен старт" поне при водачите и претенденти за челни позиции. Естествено, след като през годините сме виждали всякакви варианти на съпорт, за състезателите е трудно да вземат решение сами да се хендикапнат, в името на общото благо. Реших този път да бягам така, с надеждата да дам пример и в бъдеще да постигнем равенство и консистентност между различните издания.
През цялата нощ щяха да ми помагат две коли приятели - Кола 1 (Банкин, Вало и Мимето на Банкин) и Кола 2 (Мимето и кумците - Вес и Калоян). Предварително бяхме разписали коя кола кой пункт ще покрие, за да може да ми подават нови бутилки в движение и да не спирам никъде по трасето. Ако имаха време, щяха да ме пресрещат и на неофициални, но емблематични точки (Тихия Кът, Ярема, Симеоново, Паветата), само за морална подкрепа, без да взимам или оставям нищо. Сутринта, очаквахме да се включи и Кола 3 (Ники и Кали), които да снимат и да съпортват съпорта. Нейтън щеше да ме пейсва от Брезите, но реших да не го мъча в тази кал и да бягам сам. По традиция щях да се храня само с гелове, надявайки се стомахът ми да не е загубил тренинг от последните състезания, 2 години по-рано. Съдейки по тренировките от последния месец, реалистично можех да бягам между 7:50 и 7:55 ч., но предвид условията, по-скоро целях да поддържам такова усилие и да изоставам от графика според проходимостта на участъка.
Стартирах свеж. Съкратеният (по принуда) тейпър, всъщност ми се отрази по-добре от очакваното - имах достатъчно време за възстановяване, без да е прекалено и да се чувствам сякаш губя форма. Баирът ми се услади и за първа година бягах пред групата, която традиционно се оформя до Тихия Кът. Това беше неочаквано, предвид многото сериозни заявки, но все пак пред мен челниците на Стефко и Иво, постепенно се отдалечаваха и ме връщаха в нормалността. След петнайсетина минути, видях от групата на преследвачите да се откъсват две светлини, за които предполагах, че са Дизела и Сашето. На Тихия Кът се изненадах, когато си хванах сплита с буфер от близо минута и половина, без да бях усетил излишно напъване. Обикновено бих се притеснил, но предвид страшните, кални разкази на колоездачите от предния ден, сметнах, че този буфер ще ми е от полза.
Към Владая все още беше сухо и макар да гледах да кротувам, отново събрах няколко секунди. На пункта за пръв път ме чакаха Банкин и Вальо. Казаха ми изоставането от Стефко, който водеше състезанието, засмях се. Нямах нужда от ветровка (тръгнах по потник и ръкави, но се бяхме разбрали, ако горе е хладно да ми я подадат), така че ги пратих към следващата ни среща. Предстоящият километър до Вододела има специално място в сърцето ми. Тук, ежегодно правя първата равносметка, след като емоцията от старта е утихнала, обикновено докато ходя по най-стръмната част (между реката и десния завой). Обичайното притеснение с нотка на бегачески burn out, тази година беше заменено от странно спокойствие и докато се радвах на този факт, се качих до горе без да стигам усилие, налагащо ходене. Изпреварих Иво, който беше спрял за пит стоп, а малко след това чух да приближават крака, обути в Ла Спортива Хелиос СР, които няма как да объркам - Сашето. След минути отново ни настигна Иво и ни остана само още един за белот.
Почти целия равен участък към Кладница беше кален, но бегаем. С близо 2 мин преднина пред графика знаех, че това допълнително усилие го взимам под наем от предстоящата сутрин, така че намалих с една идея и за щастие това съвпадна с темпото на момчетата. Прекарахме следващия час в лаф и нескопосани шеги. Не разбрах какво стана, но преди селото и двамата спираха за малко и на асфалта стъпих сам, втори в класирането. В Кладница е първият достъпен за коли пункт и от далеч се виждаше представителна извадка на ЦБО - Херо и жулистанския съпорт, колаТА на отборЪТ, Мимето и кумците + случайни кибици. Подадоха ми нова бутилка в движение и продължих нататък, все още 1 мин пред графика. Животът е прекрасен, спускам се по якия асфалт, почивам си от взирането в земята и изведнъж, бам - Левият завой. Не онзи, от който всеки член на младежкото ВМРО се плаши, а един наистина страшен. И то не толкова самият той, а това, което символизира - началото на участък от трасето, познат като "Най-гадната кал".
След 3 седмици валежи, очаквах борба със зъби и нокти в небезизвестната лепкава кал около язовир Студена. Всъщност не беше толкова зле, или по-скоро беше очаквано зле - нищо, което не съм виждал. Точно се радвах, как вече обикалям язовира и все още си стискам минутката буфер, когато изведнъж се хлъзнах и вкарах в употреба ръждясалите ми фрийрън умения. С елегантен рол през дясно рамо (и бутилката, която държах в съответната ръка) изплисках голяма част от една локва. Нямаше поражения и само 10 сек по-късно ИЦО ПАК ТИЧАше (съжалявам, не се сдържах), но и двете ми ръце бяха кални, а предстоеше да си взема новата бутилка от пункта след минута. За щастие доброволец ми подаде пластмасово шише с вода, и бързо се изплакнах, точно преди с Банкин да направим размяната, иначе щях да дъвча кал цял час. Минавайки ми подвикнаха, че преднината на Стефко, който все още водеше, е паднала от 4 до 1,5 мин. Предвид бързия му старт, не си сложих изненаданата физиономия.
Нагоре се отпуснах, подобно на качването към Тихия Кът, с идеята ако съм свеж, без излишно напъване да направя 1-2 минути буфер за предстоящия кошмар между Чуйпетлово и Ярлово. На входа на Боснек ме настигнаха Банкин и Вальо, които с колела се качваха до пункта на Чуйпетлово (моля, не пращайте кола горе, като се връща пречи на по-бавните), за да ми подадат там нова бутилка и челник. Казаха, че Сашо и Дизела са на минута зад мен, а Иво е изостанал. Малко след това, на изхода на селото, настигнах Стефко, на който явно не му беше ден и така на 37ми км поведох Състезанието за пръв път от 2 години насам. Няма да лъжа, не съм очаквал да съм начело толкова рано. С приятели коментирахме, че ще е супер да поведа около Ярема (подобно на 2019та), но се бях настроил, че може да е чак след Бистрица, предвид сериозната конкуренция. Нямаше на чия камера да кажа "печеля", но си го помислих. Все пак имаше още много часове до финала и трябваше да се концентрирам, за да мине всичко добре.
До Чуйпетлово се качих стегнато, може би малко еуфорично. На пункта си хванах сплит и ми стана lo6o - 2 минути и половина по-бързо за участък под час. Взех новите челник и бутилка, и влязох в гората преди челника на втория да се появи на табелата на селото, което значеше над 2 мин преднина. Предстоеше най-дългият участък между пунктове по трасето, който идвайки на средата на състезанието, винаги е предпоставка за демотивация. През други години си го разделям на 3 части - до Смильо, до Бука Преслап и до Ярлово. Тази година обаче калта почна толкова рано, че нямаше много време да се настройвам и да се лигавя. До Смильо излязох безаварийно, подобно на Владая - Кладница, беше кално, но се търпеше. Горе, ежегодните проблеми с челника (ситната пръст по пътеката убива много от светлината) не ми се разминаха, въпреки че тази година бях взел по-силен. Нещо средно между прахоляк и мъгла намаляваше рязко видимостта и това ме вкара в много повече кални коловози, отколкото ми се искаше.
По едно време почнах да се притеснявам, че едно очаквано разклонение не идва и не идва. Побягах още минута, преди да ми стане напълно непознато и реших да обърна. Върнах се на трасето малко над 2 мин след като го бях напуснал и това ме ядоса. Паднах един път, колкото да отместя фокуса на яда ми от загубването, към жалката ми техника в калта, но и това не трая дълго. Напълно неочаквано, около мен започна да става светло. Обикновено стартирам умерено и съм свеж в края. "Не помня кога последно са ме изпреварвали на състезание" си повторих няколко пъти, сякаш в опит да отрека реалността, но ето че загубването + липсата на опит на такъв терен бяха достатъчни на Дизела бързо да стопи каквато и преднина да съм имал до Чуйпетлово. Да те настигне някой не е яко, особено ако този някой бяга на световно ниво от годините на ранния ти пубертет. It is what it is. Поздравихме се и побягахме заедно. Някъде там срещу нас на пътеката изскочи енот албинос, но това може и да съм го сънувал.
Паднах още 3-4 пъти, с викане и тук-там тънка псувня. Всеки път Дизела се обръщаше да види всичко наред ли е, което беше хем окуражително , хем засрамващо. Сигурно се е чудил как по дяволите съм стигнал до там с тази (липса на каквато и да е) техника в калта. До Бука Преслап бях започнал да го губя от двудиоптърния си поглед и ядът ми по загубването рaстеше с всяка кална крачка. Успокоявах се, че вероятно беше тръгнал консервативно и тепърва щеше да дърпа напред, което правеше застигането неизбежно. Трябваше да продължа да бягам по моя график и да го игнорирам за сега. За (поредна) изненада обаче, малко преди Ярлово челникът му се върна в полезрението ми и започнах да го настигам. Уверих се, че аз не бързам повече от нужното, но усилието си стоеше същото и до центъра на селото се изравнихме. Припомних му, че година по-рано, аз, контузен и съпортващ, казах на него, контузен и днфващ, че 2021 ще е нашата. Засмяхме се. На пункта Мимето и кумците ми смениха бутилките в движение. Вече изоставах с 3 мин от графика (загубих над 6 за този участък).
Предстоеше качването към Ярлово - друг участък, за който ни бяха наплашили колоездачите. И с право. Откъм загуба на време, хлъзгаво изкачване определено е по-добре от хлъзгаво спускане, но нужното усилие нараства. На късия, стръмен баир за пръв път от старта проходих - нямах грайфер, с който да кача този наклон без да влизам в лютеницата. Дизела го избяга, но се откъсна едва забележимо и това ми помогна да оправдая провала на опита да бягам нон-стоп до финала. Някъде по това време ни застигна изгревът и спряхме челниците, усети се като малък празник. Направих едно падане с плонж, да го отпразнувам, макар че вече бях спрял да им отдавам заслуженото. На няколко пъти си разменяхме водачеството, не толкова в опит за атака, а спрямо това кой на какъв терен е попаднал. Някъде около последните завои към така жадуваната барака, усетих, че той изостава и като по поръчка, Крисока цъфна точно там, за да запечата момента. Благодаря!
От тук нататък съм в свои води - 32 км почти изцяло равно и спускане, без кални участъци (с едно вечно изключение). Само един човек (Сашето, 2018) в Страва годините на Обиколката, беше бягал по-бързо от мен от там до финала, а сега бях в много по-добра форма от последното ми участие и точно бях загубил Дизела в завоите зад мен. Имаше слънце на хоризонта - пряко и преносно. Спуснах се до Ярема, където ежегодно се събират ентусиасти, да видят водачите в началото на заключителния етап. Там се появиха Ники и Кали да снимат и да пляскат. По участъка от 1 км, където трасето съвпада с главния път, те от колата ми казаха, че Дизела е изостанал малко, а третият бил много далеч. Нямаше как да не отбележа съвпадението, буквално на същото място през 2019 поведох Обиколката, удари ме на емоции. Влязох в омагьосаната гора с идеята да не се отпускам, но и малко притеснен, понеже това беше най-дългото ми бягане от 2 години и всичко можеше да се обърка много бързо, ако се разконцентрирам или прекаля.
Минах през новия (преместен) пункт Брезите и за една бройка да остана жаден, но Мимето успя да ме догони и да ми подаде бутилката 20 метра след пункта. Физически може да е преместен, но емоционално този пункт винаги ще си остане на спирката на Царева Махала и наближавайки мястото, се усещаше сякаш нищо не се е променяло. Посрещнаха ме много от дошлите да подкрепят познати и непознати бегачи, но не можах да им обърна внимание, тъй като се бях концентрирал върху предстоящия последен неприятен участък - "Вечната кал". Минахме от там 2 дена по-рано, за да огледаме в какво състояние е и бях решил да се мъча да я заобиколя, но това ми коства повече усилия (и време) от колкото ми се искаше.
Все пак продължих сух (не по-кален) към Бистрица. На пункта се надявах да чуя разликата от втория на Брезите, но не ми казаха нищо, което малко ме подразни. Следващата среща с нашенци беше чак на Симеоново, и чакането за информация докато стигна там беше напрягащо и самотно.
След като за последно чух с колко водя преди 15 км, най-накрая ми дадоха новата разлика - над 5 минути. Тръгнах да инструктирам Банкин да приготви пръстена, но се замислих, че Мимето може да е на пункта и млъкнах по средата на молбата. Не след дълго минах и през Драгалевци, където въпросното Миме ми подаде последната бутилка и над 8 мин разлика от Дизела, което ме подтикна да пресъздам популярния момент от клипа на Ванката. Последваха 20 минути еуфорично тегавеене, преди да изляза на паветата, на 2 км от втората ми победа в най-конкурентната ултра в България. Там отново викаха Банкин и Вальо, и този път помолих за пръстена без да се притеснявам, знаейки че дамата на сърцето ми чака на финала калния й приятел да приключи успешно събитието, за което говори от миналото лято. Валката тръгна с колелото зад мен, за да снима последните минути. Чичето, който отговаря за спирането на движението ми каза, че било по-добре да изчакам светофара. Не се бях усмихвал от часове, поправих се.
Финиширах за 8 часа и 7 минути, с победа срещу силна конкуренция и нов рекорд на трасето, в кал до ушите. Оставаше ми само едно нещо, за да завърша големия шлем, който очаквах толкова отдавна. Повтарям си смешката "докато чаках втория да завърши, се ожених" от зимата, няма как да не я вкарам тук. Мимето ми каза "Да", а аз не крампирах нито при падането на коляно, нито при ставането след това. Great success! Целият съпорт екип беше там да сподели радостта ми, заедно с други приятели и познати, които бяха дошли на финала рано сутринта, за да гледат. Ванката Димитров беше на финала и снима видео, в което преразказвам този гърчопис през призмата на емоцията и умората след финала, сигурно ще е интересно за гледане. След обед, докато чакахме награждаването, пак гугълвах "как се отваря шампанско", надявам се да почне да ми се налага по-често и да не забравям повече.
Благодаря ви, хора, за всичко! Благодаря на Мимето, за това, че се прецака за цял живот! На Банкин, че не загуби пръстена! На Вальо, че се качи до Чуйпетлово и жертва седалищния си комфорт! На Мимето на Банкин, че ги изтърпя тея двамата цяла нощ! На Вес за най-милото "Давай, Ицо!" на всеки пункт! На Калоян, че приемаше всяка кална и потна бутилка, която му хвърлях! На Ники и Кали, за супер кадрите, с които да запомня този толкова як ден! Всички вие, от сега си запазете датата за 2022, без вас не тръгвам!Благодаря на всички за поздравленията и пожеланията! До догодина по същото време!
Видео монтаж от различни участъци по трасето може да видите ТУК.