Не знам как се казва, когато получиш дежавю, че си получавал дежавю, но започвайки петия ми разказ за Обиколка на Витоша, точно така се чувствам. Тази година имаше повече интрига и се надявам да задържа вниманието ви до края, пък ако не, вие вече сте цъкнали и фейсбук ми е отчел клика. Гърчописите от първите ми 4 участия, ще оставя като линкове тук(2015), тук(2016), тук(2017) и тук(2018), за да може ако на някой му е интересно, да проследи как прогресира представянето ми на това състезание и по-очевидното - писането за това състезание. Сериозно, първите 2 години малко кринджвам като ги чета, какво по дяволите съм си мислил като съм ги пишел?! Както и да е...Обиколката на Витоша е едно от онези състезания, за които са чували и хората, които се изморяват, като гледат бягане по телевизията. Не знам кои са всички причини да стигне епичен статус, но в седмиците преди старта, в бегаческите среди всичко живо ври и кипи. Теренът не е много тежко планински и е почти изцяло бегаем, пасва на асфалтовата ми подготовка през остналата част от годината и не съм пропускал издание от както започнах да бягам, през 2015.
* Месецът преди състезанието премина така.
И тази година, подобно на предните, в месеца преди състезанието, започнах да се фокусирам по-специфично върху бегаеми изкачвания и спускания, както и по-високите температури и бягане с раница. Бях доволен от изпълнението на тренировъчната програма която си бях разписал предварително. Направих и няколко опознавателни (припомнавителни) бягания по трасето, че да не трябва да разчитам на маркировка.
На старта стигнах бодър, успешно изместих режима на спане с 6-7 часа в последните 2 дена. Имах наизустен график за финал за 8:35 часа и макар тайно да се надявах да го преизпълня и да падна под 8:30, така и не намерих от къде да изрежа последните 5 минути. Щях да се храня само с гелове (10 броя), като за разлика от асфалтовите, равни ултри, в планината трябваше да планирам предварително къде ще ям според терена. За очакваните температури, смятах да изпия малко над 5 литра течности, от които около 4 да са с разтворени електролити, а останалите с чиста вода. Този път допълнителни соли (натрий) не съм взимал, тъй като очаквах да е сравнително къса по продължителност ултра и да мога да изкарам само на запасите, които имам. Ще спра с детайлите до тук, тъй като е 23:59 и обратното броене тече!
3, 2, 1, Старт!
До завоя след старта, човек би се объркал, мислейки, че е на шосеен маратон. Маса народ се изрежда да си подобрява личното време на 400 метра, кой от еуфория, кой за да го има на снимките. След първите 2 минути обикновено почва да се заформя "водеща група" от 10-12 човека, но тази година няколко много бързи и развълнувани, развалиха традицията и отпрашиха далеч напред, оставяйки ни, да ги обсъждаме и да мечтаем. Останалите (аз, 1 камара жулистанци, Мария и Моника) се качихме що-годе спокойно до Тихия кът(7 км), движех се някъде около 10та позиция. Спуснахме се набързо до Владая(9,5 км), което е много по-лесно, когато тълпата от хора още не се е изляла по пътеката като порой по току що ремонтирана пловдивска улица.
* Фотография: Anton Asenov
По стръмното качване точно след пункта, ходобягайки смятах горе долу какво е станало в първия час. Около мен бяха Любака, Тодор и Сашо Димов, а далеч напред се бяха откъснали двамата претендента за победата - Сашо Спасов и Влади Ставрев, както и две по-неочаквани кандидатури за първото място - Ники и Стефан. От вододела до Кладница(23 км) винаги бягам с обица на ухото. Повечето състезатели се научиха да не се напъват излишно на стръмното качване и спускане до Владая, но дойде ли равната горска пътечка след това, масово оковите падат и тичането става бягане, за което си плащат накрая. Ние обаче взехме участъка много спокойно, на влакче с жулитата. Минахме през пункта точно в 2:00, което беше съвсем малко по-бързо от планираното, но още се ядваше.
* Това не сме ние, ама и ние така изглеждахме
Страва сегментът "Най-гадната кал" тази година не оправда името си и по трасето до пункт Студена (32 км), си беше съвсем сухо, с изключение на голямата локва, която не е пресъхвала от 69та година. Заобикалянето й бързо, по трите камъка в дясно, държейки се за клоните, е задължително оръжие, в арсенала на всеки витошар и макар някои от нас да не се славят с грациозност, с Любака, Тодор и Кольо записахме поне 8.6 от 10 точки за синхрон.
На пункта беше едно от двете ми планувани спирания за деня, но доброволците още не се бяха събудили и ни отне малко повече време да се справим с пълненето на 2 фласки. Изпреварвах графика с близо 3 минути, така че тези просрочени секунди на пункта ги заметох под килима. Предстоеше прословутото асфалтово качване до Чуйпетлово(44 км), което е будило не един и двама от нас, обляни в пот, но за щастие вече съм се преборил с моите демони там и нямам проблеми с него. В комбинация с компанията на Любака и Тодор, които упорито опровергаваха твърдението, че не са във форма, за има-няма час бяхме горе. Тук беше второто и последно планувано спиране. Благодаря на Весела и Пламен (доброволческият екип на Бегач за този пункт), които ми помогнаха много бързо да си налея едната фласка и да изчезна.
Състезателите подценяват разположението на пункта в Чуйпетлово, но онази 200 метрова отсечка, която се минава двупосочно, е страхотен начин за тези след теб, да видят колко точно им водиш. Тъй като предпочитам евентуалните ми съперници да се борят с враг, за когото не знаят нищо, винаги опитвам максимално бързо да мина през пункта и да се скрия в гората, оставяйки гласовете в главата им да спорят дали изостават с 2 или 10 минути.
До Смильо(48 км), успях да се отдалеча от Любака и да изпреваря Дерменджиев, което ме изведе трети в генералното класиране, където се надявах да се задържа до финала. Предстоеше едно на теория страхотно спускане/равно до Ярлово(60 км), обаче не бях предвидил нещо (шок, сеМзация!!!). През голяма част от тези 12 км, пътят е покрит със ситен, сив пясък, който поглъщаше светлината на и без това изстрадалия ми челник, като малка черна дупка. Не различавах коловозите от равното, нито можех да видя детайли от трасето, по което бягах. Макар да забавих темпото повече от колкото ми се искаше, няколко пъти стъпвах на криво, и постоянно се оглеждах наоколо, тъй като в тъмното, тези полета ми бяха напълно непознати и се притеснявах, че съм пропуснал някой завой. На влизане в Ярлово(60 км), вече беше започнало да се съмва и оставих челника. Тук за пръв път ме чакаше Банкин. Нямаше нужда да спирам, бяхме се разбрали да ми подаде в движение една фласка с вода и да ме остави да се боря с физически най-тежката част от трасето - баира от Ярлово до Бараката.
На най-стръмните места, се възползвах от нуждата да не бягам, което прави яденето и пиенето много по-лесни. KrisoK Photography пък се възползва от това че ходя и ме щракна за назидание. Точно преди излизането на асфалта, чух някакви гласове на завоя пред мен. Първосигнално очаквах да видя Влади, понеже беше почти 6 часа и предполагах, че Сашо скоро ще спуска в Бояна, но за моя изненада раницата на Nathan (това не е продуктово позициониране) (освен ако някой не ми плати примерно, само давам идеи) ме опроверга.
*Фотография: KrisoK Photography
Почувствах се странно. От една страна се зарадвах, че настигам някой, но от друга ми стана кофти за Сашо. Предвид разликата в нивата ни в миналогодишното състезание, за да го настигам сега, значи бедстваше яко, а Сашето е пич и не трябва да бедства. Предложих му гелове и електролити от моите, но каза, че имал стомашни проблеми цяла нощ и не можел да задържи никакви калории. Отказа ми и да побягаме заедно, явно доста съм намирисвал, щом не искаше да се закачи за мен докато се позакрепи. На Ярема, той спря да пие вода на чешмата, аз продължих. Банкин ме чакаше там с ново, пълно шише и покара с мен километъра до влизането в горичката. По едно време, ориентировъчно го попитах с колко минути ме води Влади (не бих тръгнал да го гоня от сега, но събирах информация, за да преценя дали изостава или ми дърпа в следващите километри). Банкин ме погледна тъпо и ми отвърна "Ама той Влади е назад, ти го изпревари на пункта на Ярлово".
Нали знаете как понякога компютърът ви забива и не можете да си продължите пасиянса, а трябва да изчакате малко? Нещо такова се случи там. Изведнъж аз, паркетният войн дето изтърка плочките на парк Възраждане, водех най-значимото планинско бягане у нас. Имаше още 30 км до финала, рекордьорът на трасето беше едва на метри зад мен, а малко по-назад имаше един Влади, който много се натиска в заключителния етап, така че се опитах да се концентрирам и да се върна в действителността. Спуснах "омагьосаната гора" без да бързам прекалено, но с желание да не ме настигат. Уж бях откъснал Сашо, обаче след няма и километър асфалт се обърнах и той пак беше на 50 метра зад мен. Предположих, че с изпреварването съм раздразнил лъва и той се е съвзел, но оставаше километър качване до контролата, на която можех да мина първи и да увековеча факта, че някога съм го водил в състезание, пък макар и след това да си е върнал лидерството. Вдигнах малко темпото, колкото да тествам какво ще стане и видях, че изостава.
Брезите(75 км) беше първият официален пункт, на който минах като водач. Имаше пляскане, викане, хвърляха се сутиени. Миме, ако четеш това, не се притеснявай, Банкин ме пазеше от фенките! От там той щеше да кара заедно с мен до финала, както миналата година. Не е перфектния пейсър, движи се зад мен, вместо да ме дърпа, но пък е зареден с тъпи вицове и си знаем кирливите ризи в тежки ситуации, та лесно чувства кога нещото се е ударило във вентилатора и как трябва да ми помогне. С нас тръгна и Ванката Димитров от Hill Season Podcast, също на колело, който заедно с Максо се беше заел да направи пълно видео отразяване на състезанието, както на най-вървежните ултри в света. Хвала на таквизи человеци!
През първите 10 минути, Банкин си падна на главата, аз крампирах мъжката и минахме "вечната кал"" без да се окаляме - все неща, които нямаше как да очакваме. Разбрахме, че втори от пункта е тръгнал Любака(6 мин зад мен), а трети и четвърти са били Росен(16 мин) и Влади(17 мин), който се бе съвзел след тежката нощ.
6 минути за Философския сегмент (последните 24 км от състезанието), са солидна преднина, а по традиция, съм един от най-съхранените състезатели, в последните часове на ултрамаратон, така че не бих казал, че застигане беше главното ми притеснение. Стряскаха ме малко подскачанията по прасците, но пих две прахчета магнезий, от щанда на Допелхерц и нещата се позакрепиха. Да водиш такова състезание е яко чувство. За разлика от предни години, когато искам всичко да свърши още на Бистрица(82 км), този път нито ми беше скучно, нито съм се цедил психически. Не че не гледах километрите - гледах ги и още как, но бях уверен, че ще минат и всичко е под контрол. Пак не видях прословутата диня на Хармоника, но пък идваше последният пункт и за пръв път от час и половина, щях да се сравня с преследвачите. Знаех, че дори консервативен и полу-крампирал, няма кой да ми направи повече от 4-5 минути до финала, така че броях секундите до петата минута след минаването ми през уреда за времеизмерване, преди Банкин да провери класирането. Там се роди този бисер, който Ванката успя да запечата на видео:
Спускането към финала беше максимално роботизирано, нямаше място за грешки. Никаква емоция, никакви чуФства. Ял ли съм, кога последно съм пил, как да стъпвам, за да не натоварвам прасците. Знам последните 7 км от трасето наизуст. Левият завой до оградата, остават 4,2 км. Падналото дърво, остават 3,8 км. Големият камък, остават 2,9 км. Излязохме на паветата, по-малко от 2 км до финала. Комбинацията от спускане и твърда настилка беше силен сблъсък с действителността. За момент загубих десния крак и трябваше да спра, Банкин пребледня повече от мен, при мисълта, че някой може да ни изпревари на метри от финала. Разтегнах крака за 10 секунди и продължих надолу. По цялото спускане параноично се обръщахме, макар да знаех, че ако Бекеле не се прероди във Влади и Любака, няма как да ме настингат. Банкин ме остави в последните 200 метра, от където пък ме пое Максо с камерата, която записа този паметен момент от бегаческата ми кариера.
* Благодаря за видеото, Максо!
"И победителят в тазгодишното издание на Витоша 100 е Христо Цветков с време 8:34:05". What the actual f@ck? Как се случи това? Помня, че 2-3 пъти си повторих "спечелих Витоша 100" в първите няколко минути, докато си повярвам. Мимето беше там и тя ми го каза, защото видя, че процесорът пак даваше фира. 8 минути след мен финишира Влади, който със силен финален, 20 километров "спринт", беше изпреварил Любо и Росен. Парковите воини спечелиха първо и второ място на Витоша 100, да се запише някъде с дебел шрифт. Още 10тина минути след това дойде и Любака, което изобщо не беше изненада за мен, за разлика от други хора, които вече са загубили достатъчно бири на басове с yours truly. Дадохме няколко "ако обичате интервю". Следобедът имаше награждаване, заради което специално трябваше да гугълвам "как се пръскат със шампанско тези от Формула 1", че да не се изложа повече от необходимото.
* Фотография: Млекарницата на Добрев
Благодарности
По традиция, първо на Мимето, че се нагърбва с почти всички задачи в къщи, през тези 6-8 седмични тренировъчни цикли преди всяко състезание. На Банкин, който беше готов да отиде недоспал на Manowar, в името на това да прекара 4 часа, помагайки на раздразненото ми "аз" посред нощ. На Кирето, че транспортира въпросния Банкин до отправната точка и му даде колело, за да ме стигне. На Любака, Сашо и Влади, за това, че през последните 25 километра постоянно ме караха да пресмятам могат ли да ме стигнат или не. На Максо и Ванката за отразяването, което с кеф си гледах след състезанието. На доброволците и организаторите, за това, че вече 36 издания това събитие го има. Дано пребъде!