Понеже в този блог ще се говори за кофти тичания с липса на сън и неприятно време, а до сега нямам много големи подвизи, реших да публикувам и тук разказа за обиколката на Витоша от 2015 година. П.П. Да, прочетох го отново. Да, пак ще правя глупости. Да, този път ще са по-големи и по -”уоу, това не трябва да е възможно” ! ...Дойде деня на тичането. Бях обърнал режима (понеже почваше в 12 вечерта, трябваше да спя цял ден), бях принтирал картата + всевъзможни подсказки за пътя. Имах всичката нужна екипировка + енергийни блокове и гелове. Пристигнах час по-рано, приготвих се, намерихме се с Банкин и всичко почва - 3 месеца живеех с тази идея, а сега изведнъж съм на старта.
Вървяхме първите 7 км ( съвет от всички специалисти които участват, тъй като точно там е най-трудното изкачване в целия 100 км маршрут). После потичахме още 7-8, но решихме, че е по-добре да се разделим, понеже моето темпо и това на Банкин се различаваха чувствително. Тръгнах да тичам. И тичах. И тичах. Минах през първите 2-3 пункта лесно, не бях много изморен, въпреки че ходех само на изкачванията, които в тази част на трасето са по-малко от 10 % от общия път. Страхотно психическо преимущество беше, че понеже поддържах бавно темпо през първите 15 км, всички бързаци бяха далеч пред мен, а хората които задминавах, нямаха сили да ме изпреварят по-късно. В резултат на това, в следващите 6 часа от 247ми паднах до 92ри в класирането, а не бях изпреварен от нито един човек.
И ето ме на 5-6 километровия уродливо прав асфалтов път преди Чуйпетлово (пункта на средата на маршрута). Вече се се съмнало (към 5 :30 е ), тичам без челник. Виждам че някакви хора се влачат тичайки/ходейки до където ми стига погледа и си мисля “Абе що ли не си седях в нас да спя ?!”. И точно в тоя момент се случва едно малко чудо. Табелка “1 км до с.Чуйпетлово”, при положение, че по моите сметки имах още 3. Няма как да ви опиша тази радост. Там почивах 20 мин. - преоблякох се, преобух се, хапнах и оставих излишния багаж, за да не ми тежи. Следващите 8 км до Ярлово бяха песен, почти не съм спирал да тичам, признаците за схващане на прасците(това от което най-много се страхувах в цялото бягане, поради невъзможността да тичаш след това, колкото и да почиваш) бяха изчезнали, а и вече можех да правя планове за финиширане под 12 часа, което беше безумно по-бързо от 14те които бях поставил за цел.
Предстояха ми 2та най-дълги участъка, всеки по 14 км. По това време се чух и с Банкин, който каза, че е на средата обаче обмисля отказване. Стана ми тъпо, исках да финишираме двамата. Сега вече чувствах трасето една идея по-трудно. До “Белите Брези” стигнах с малко мъка, но сравнително лесно. Там разбрах, че най-накрая съм влязъл в първите 100 по трасето - една от целите ми. Тук, на 25 километра от финала, започна изпитанието, за което бях дошъл. Слънцето тъкмо изпече, а имам да тичам 5 км през едно равно поле, което на всичкото отгоре е и кално… Изпуснах маркировката в една горичка и изгубих 10 мин докато се върна на трасето. Претичах през 10 метра кал без да искам, а мокрите чорапи скоро щяха да прежулят стъпалата ми ужасно. Спънах се и си набих нокътя на палеца. Абе с една дума : кОпон !
Около 5 км преди мястото на пункта в Симеоново (10 км преди финала), който щеше да бележи края на мъките и последния “спинт”, изведнъж зад завоя се появи пункт. Разбира се, не беше Симеоново ( а колко добре щеше да е, да съм спестил 5 км…). Организаторите са променили последните 3 пункта, а този факт започна психическото ми сриване. Вече не знаех колко километра остават (нямаше как да се доверя на думите “ Ей тука след малко е финала, още 5-10-15 км”), плановете ми за темпото на тичане пропаднаха...Реших, че е време за почивка и походих 2-3 километра. Трябваше да се пренастроя за последните 10, а тях ги бях планирал 1 месец преди старта (имайки в предвид колко са важни). По едно време реших да тичам - ужасно беше.
Краката все едно не бяха изморени, но цялото тяло ме болеше. Стигнах до някакъв рандъм пункт на 9 км от края със едни супер весели хора, на който починах 10тина минути и хапнах каквото ми беше останало от баровете. Вече трудно щях да падна под 12 часа, но си струваше да опитам. Тичах на почивки, ходейки почивах. На около 7 км преди финала се загубих. Оказа се, че съм тичал 1 км в грешна посока и то по спускане. Това значеше, че не само съм загубил 20 мин, а и ми предстоеше 1 км изкачване докато се върна на трасето. Тук рухнах психически. Нямаше как да финиширам под 12 часа, а 12:10 и 12:15 нямаха разлика за мен. Давах го по-полека и походих.
На 5 км от финала беше последния пункт. Там само изпих 1 чаша вода и продължих, нямаше време за почивка. Следващите 2 км бяха през една горска пътека пълна със софиянци ( предимно 60 + годишни), които като питах “кога тръгнахте от Бояна”, ми отговаряха “Има няма час и малко”, което ме убиваше (реално аз имах 25 минути по мои сметки, но нямаше как да знам кой е в грешка). На 3 км от финала слязохме в града. Там започнах да тичам по-бързо и не спрях до края. Загубих се (още веднъж, да !, за 3ти път) и направих обиколка на кв.”Бояна”, но вече не ми пукаше, скоро идваше края. Последните 200 метра ме задмина едно момче, което спринтираше като за финал. 10 сек преди края напънах колкото мога, падайки до 3:50 мин/км, което е обикновено темпото на спринта ми след изтичани 5 км, не след 100, обаче бях прекалено шумен, момчето ме чу и даде всичко от себе си, за да завърши с секунда и половина преди мен(след което припадна на тревата до финала).
И ето, че всичко свърши. Края беше дошъл. 12 часа и 51 минути ! Стъпалата ми бяха протрити почти до кръв. Прасците ме боляха, бедрата ме боляха, корема ме болеше. Ръцете ми се бяха схванали от 13 часовото махане. Главата ми беше гръмнала от жегата, не можех да дишам, нямах много сили да съществувам. Лежах под едно дърво и си мислех “НИКОГА ПОВЕЧЕ, ЗА НИЩО НА СВЕТА”.
Ден по-късно съм в отпуска. След 17 часов сън седя у нас, трудно ходя до банята, не чувствам 2 от пръстите на левия си крак и умирам от глад, но не мога да отида до магазина. И въпреки че изписах всичко това, точно за да ми напомня през какво минах, че свалих почти 6 кг, че изпих и изпотих 7 литра вода за тези 13 часа, още днес, ден по-късно вече започват да се прокрадват мислите “Ами ако догодина…”.
Това е уникално да се прочете след постигнатото от теб в неделя! А изглежда, че и тогава си бил в доста добра форма. Радвам се, че моята първа Витоша не се превърна в чак такова изпитание! И това е благодарение на съветите и опита, който черпих от теб и другите момчета с голям опит в тези състезания, за което благодаря! :)