От вече близо година работя в Текхъдъл и едно от най-готините неща тук е, че има доста хора харесващи спорта - редовно се събираме да тичаме/караме колела. За втори път тази година се организира и няколкодневен велопоход, този път с доста по-мащабни размери - близо 400 км от София до Кавала (Гърция). Идеята беше да тръгнем в понеделник, да караме по 100-150 км на ден в продължение на 3 дена, на четвъртия да обиколим остров Тасос (още около 100 км) и в петък след обяд да се върнем до София с организиран транспорт. Няма нужда да казвам, че бях един от първите записани, нали ? През един случаен ден, близо 2 месеца преди байк райда обаче, плановете ми се промениха тотално. Бяха излязли датите за изпитите на поправителната сесия в университета, за която поради една или друга причина съм абонат още от миналата година. Имах изпити в понеделник, вторник и четвъртък (съответно първи, втори и четвърти ден от похода) и на пръв поглед изглеждаше, че ще трябва да следя колегите по интернет, докато уча поредния скучен и никому ненужен дял на висшата математика. Внезапно обаче се породи една идея:
“Ами ако тръгна в четвъртък след изпита? Може би е възможно да взема цялото разстояние на веднъж и да стигна навреме за автобуса в петък по обяд?”
“Да - вместо да карам 4 дена по 100 км, които знам, че мога да завърша, защо не пробвам да се предизвикам с нещо много по-мащабно? Правя го!” - в момента в който идеята ми мина през главата, вече беше решено, че отивам. Трябваше първо да съобщя на Бен (организатора), на колегите и на Ричард (шефа). Въпреки че настроенията варираха от “Ти си луд!” и “Няма шанс, откажи се!” до “Браво!” и “Ще е страхотно!”, по лицата на всички виждах онази загадъчна усмивка, която се появява на лицето ми, когато ми изникне ново предизвикателство. Никой от тях не се осмели да погледне голямата картинка на сериозно и се придържаха към 4 дневния си план, но вече свикнах околните да не приемат сериозно лудите ми начинания и нямах проблем с това.
(Напразната) подготовка и премисляне на стратегии и екипировка за Персенк Ултра 2016, командировката в Лондон и сесията на която имах повече изпити от броя на дюнерджийниците в студентски град, ме държаха зает в последния месец, че и отгоре. Ако трябва да съм честен, започнах да гледам сериозно на похода и да го планирам едва седмица преди старта. Подготвих си маршрута, по който трябва да мина и го качих на часовника, който щях да използвам за навигация. Направих профилактика на колелото и от Попа взех един доста силен фар (Попе, след колело за Витоша 200 и фара за София-Кавала, мисля че е време официално да сложа фланелка с твоя лик, като спонсор). През седмицата разглеждах резултатите за всеки от етапите на колегите, които вече бяха тръгнали и опитвах да преценя за какво време и с колко почивка аз трябва да измина разстоянията, разпределяйки равномерно силите си.
Дойде сряда вечер. Знаех, че в четвъртък през нощта няма да мигна, понеже ще карам, но нямаше как да използвам стратегията, която проработи на Витоша 200 (да спя през деня за да съм отпочинал през нощта), понеже преди да тръгна за Гърция трябваше да стана в 8 сутринта и да отида на изпит. Седях и обмислях варианти, но накрая реших, че поне трябва да си взема изпита и плюейки на всички правила за подготовка на дълги състезания стоях до 2 през нощта, решавайки задачи с Мимето (без която нямаше да го мина). След 6 часа сън алармата звънна и сложи началото на дългите ден, нощ и още един ден в които нямаше да мигна, минавайки разстояние почти колкото от София до Бургас, което си е натоварващо в кола, да не говорим на колело.
Изпита (Диференирано и интегрално смятане 2) продължи около 2 часа и с малко помощ от Матей (колега от университета, който вече се беше издигнал до асистент) успях да го взема. Прибрах се, хапнах и стегнах багажа. Бях изморен, а още дори не бях започнал. Отидох с колелото до офиса, от където бяха тръгнали колегите 3 дена по-рано, за да повторя изцяло техния път. Нямаше “3,2,1”, нямаше публика, нямаше правила - не беше състезание. Щях да съм сам, без подкрепителни пунктове и без маркировка. Единствено думата и спортсменството ми щяха да регулират това от къде минавам и дали съкращавам път, но това не ме притесняваше - не бях тръгнал да лъжа никой, а да докажа на мен и околните, че е възможно.
За да ми е по-лесно да планирам почивки и скорост реших да спазвам условното разделение на пътя на 3 приблизително равни части, които Бен беше въвел при организирането:
- от София до Благоевград (125 км)
- от Благоевград до Гоце Делчев (110 км)
- от Гоце Делчев до Кавала (110 км)
*Надолу може да видите цифри, последвани от "d+" или "d-". Това значи съответно "обща положителна денивелация" или "обща отрицателна денивелация", или с прости думи - общо изкачване и спускане. Измерва се в метри. Обичаме d+ и мразим d-. СТАРТ - 15:00
* Част 1
Първата част от трасето ми беше позната. От там минаваше вело похода до Рилския Манастир, който правихме по-рано тази година. Още бях свеж и реших докато е по-равно и светло да “отхвърля” повече път, така че натисках малко по-сериозно. Спрях на разклона за Самоков (57ми км) да кажа, че съм тръгнал и всичко върви добре, после на Клисура (75ти км) да си налея вода и да си купя 2 сандвича и на Дупница (95ти км), където хапнах набързо. Завърших 125 километровия етап за точно 5 часа, в 20:00. Спрях за по-дълга почивка, презареждане на шишетата и понеже вече беше почнало да се стъмва - да се оборудвам с всички светещи неща които бях намерил.
* Част 2
След като се накичих като коледна елха с фар, челник, стоп, светлоотразителна жилетка и светещи ленти по ръцете/краката/каската, тръгнах по главния път от Благоевград към Гоце Делчев. В продължение на 30 минути тирове профучаваха покрай мен с над 100 км/ч и трябваше да се съсредоточа да съм максимално в страни, максимално светещ и максимално бърз, а правейки всичко това не оставаше изчислителна памет за мислене. Бях “в зоната” - състояние, при което в опит да контролираш околната среда съзнанието “изключва” и те кара да се чувстваш страшно добре, въпреки рисковата ситуация. След като минах през Симитли и слязох от натоварения път, дойде Предела.
* Това в продължение на близо 2 часа
Ах само как мразя това място!!! Не бях минавал от там и никога повече не искам да го правя. Беше се стъмнило достатъчно, че да не виждам нищо и да ми е скучно, а единственото което знаех беше, че ми предстои 20 километрово стръмно изкачване, за което трудно щях да намеря сили. Добре поне, че нямаше абсолютно никакви коли. На 2 пъти спирах за почивка, веднъж пред някаква кръчма, за сандвич и веднъж по средата на поредния баир, за едно рубарче. Някъде тук се случи и едно от нещата с които се гордея в това приключение - кола спря и ми предложи да ме закара до Банско или поне до края на Предела, до където имах 8 км мъчително въртене. Отказах им! Не се замислих да “се скатая”, не беше опцията, която търсих, въпреки че рационалното в мен искаше да ме убие за това решение няма и минута след като колата ме подмина. След адски мъки, които мога да сравня само с последните километри на ултрамаратон, успях да стигна до върха, където за моя изненада започна да вали, а в комбинацията от мокра ветровка, насрещен вятър и спускане с 50 км/ч накара тялото ми да се тресе и зъбите да тракат.
Спрях на първата бензиностанция, където над половин час опитвах да се сгрея с топли напитки и “барбаронче” (шише от минерална вода, пълно с гореща вода от чешмата). Физически не бях изморен, но психически вече почвах да омеквам. Чух се с нашите и Мимето, които ме разведриха малко. От там до Гоце Делчев имах 60 километра равно/спускане и реших да го изкарам на веднъж. Пристигайки, беше време за презаредя фара и навигацията, а докато чакам, презаредих и себе си с 45 минутна дрямка на едно диванче в заведението на бензиностанцията.
* Част 3
Въпреки че едвам се съвзех от съня, 10 минути по-късно карах и ми беше приятно, до колкото това е възможно след 12 часа по пътя. Стигнах до границата, където граничаря ме огледа подозрително, като му казах от къде съм тръгнал и на къде отивам. След нея минах едно 7-8 километрово изкачване, което беше нищо в сравнение с Предела (който трябва да бъде прекръстен на “Кошмара” или просто да финансираме “събарянето” му). Следваха 10 км стръмно спускане, а вече се беше съмнало и можех да вдигна скоростта. Чувствах се развълнуван, оставаха по-малко от 70 км, но се случи нещо странно - на 2 пъти в рамките на 5 минути се хванах да задрямвам на колелото, което ме накара да спра, да хапна и да почина малко, понеже не исках да се пречукам някъде. Надух по-силно музиката в слушалките и с вече много болящ задник продължих да мъча последните километри. Пристигнах в Кавала, 19 часа след като тръгнах от офиса! ФИНАЛ - 10:00
Финиширах!!! Чувствах се невероятно! Поредното нещо, за което много хора не биха дръзнали да опитат и поредната история, която винаги ще помня.
Физически не се чувствах изморен (болката от седалката не ми позволяваше да напъвам много на педалите в последните 100км), но бях много гладен. След като хапнах и се хидратирах, звъннах в къщи да се похваля (не се бях чувал с никой повече от 5 часа). Имаше 2 часа докато колегите пристигнат от Тасос с ферибота и реших да им спретна номер - писах, че през нощта съм се отказал и спя в хотел в Гоце Делчев. Нямах търпение да чуя всички “Казах ти!” и “Видя ли, че не е възможно”, преди да ги посрещна с “Айде бе момчета, от кога ви чакам”, като слизат от ферибота. Физиономиите им щяха да са безценни. Заради лошото време обаче линията Тасос - Кавала беше затворена и трябваше да се обадя по телефона да минат да ме вземат с буса, който щеше да ги чака на друго пристанище.
* Пристанището на Кавала
По пътя обратно опитах да дремна, не бях спал от 35 часа и 350 километра - определно ми е рекорд. Вкъщи хапнах, разказвах и след като всичко мина някак не исках да заспивам и деня да свършва. Най-приятното нещо на всички предизвикателства е времето след като успееш, когато си в покой със себе си, а близки и приятели оценяват постижението. Аз самият съм доволен от него. В перфектните условия нямаше да вали (-30 мин) и нямаше да трябва да спя (-45 мин), а ако бях тръгнал сутринта и бях карал само по светло, щях да намаля времето с поне още 30 мин, но се радвам, че за толкова дълго и тежко преживяване нищо сериозно не се обърка. Благодаря на всички, които по един или друг начин се свързаха с мен през тези 2 дена и допринесоха за увеличаване на мотивацията и намаляване на мъките!
До следващото “Това не е възможно!”.
Comments