Айрънмен ултра триатлон е състезание, включващо 3 последователни спорта, като всеки етап е с точно определена дължина. Започва с 3,8 км плуване в открити води, след което следват 180 км шосейно колоездене и завършва с 42 км бягане (стандартната маратонска дистанция). Провежда се ежегодно, в над 30 града по света, всеки с различно трасе и спецификации.
Преди близо година, вече леко претръпнал първоначалната бегаческа еуфория, започнах да се оглеждам за други предизвикателства, освен бягането. От фирмата организираха двудневен, 300 километров вело поход и реших, че мога да пробвам как се справям с колоезденето. Мина прилично, макар че не бях тренирал нищо в тази насока. Можех да бягам, вече знаех, че мога да карам колело и ми оставаше само едно - да се пробвам в триатлона (последователни плуване, колоездене и бягане). Започнах да чета как стоят нещата в този нов спорт и почти веднага се натъкнах на сайта на организацията Айрънмен. Оказа се, че от години има хора, които прехвърлят стандартните къси триатлонски дистанции и организират ултра триатлони. Не си спомням броя на секундите, които минаха, докато реша да участвам, но се брояха на пръсти. Бягането беше "само" 42 км, колоезденето около 180, а плуването - е, не можех да плувам и 50 метра, но 4 км не звучаха толкова много и реших, че по-късно ще го мисля.
Проучих набързо европейските държави, в които се провеждат такива състезания и ги ограничих до 2 събития:
Айрънмен Австрия - Наскоро зародило се състезание, плува се в езеро, без вълни, а колоездачното трасе е много равно и бързо.
Айрънмен Франция - Един от първите Айрънмени, провеждащ се от над 30 години. Състезателите плуват в Средиземно море, а трасето за колоезденето е едно от най-стръмните в света.
Всяко от двете имаше своя чар - едното, щеше да ми даде възможност да завърша с много добро време, а другото, щеше да ме изправи, пред едно от най-трудните трасета. Исках да опитам да покоря Айрънменския връх по най-стръмния път, затова окончателно през есента на 2016, се регистрирах за Айрънмен Франция 2017. Въпреки високата такса, самолетните билети и хотела, регистрирането беше лесната част. Време беше да се захващам за работа.
Задача номер 1 - да се науча да съществувам във водна среда. Отне ми няколко месеца, да се отпусна и да изградя някаква техника на плуване, и по-специално на дишане, но в началото на юни, за пръв път изплувах митичните до тогава 4 км. Колелото не ми беше страст, така че освен да ходя на работа с шосейката, имах 1 по-дълга (около 120-150 км) тренировка, през 2-3 седмици. За бягането не правех нищо специално, така или иначе тичах 5-6 пъти в седмицата, готвейки се за Витоша 100 и Персенк Ултра.
Прескачам детайлите по тренировките и екипировката, които няма да са интересни за обикновения читател. Работя по наръчник, който ще публикувам скоро, включващ детайли по избора на състезание и процедурата по записване.
* Карта на колоездачния маршрут
Превъртаме лентата малко напред и стигаме до деня, преди състезанието. Вече бяхме кацнали в Ница и се бяхме настанили. Отидохме до Айрънменското "селце", за да потвърдя регистрацията. Взех всички чипове, стикери и номера, с които трябваше да обознача себе си и колелото. В определен час, вечерта, трябваше да оставя колелото и двете торби с неща за преобличанията (между плуването и колоезденето и между колоезденето и бягането). Охраната беше желязна (no pun intended), трябваше ми лична карта, 1 торба документи, да ме снимат и да се разпиша на 3 места, което е разбираемо, предвид над 2000-те колела в охраняемата зона, много от които струваха по над 10 000 лв. Вечеряхме набързо и се прибрахме, исках да се наспя.
* Събитието беше като празник на града, всички знаеха и помагаха
Алармата звънна в 4:30 сутринта. Проверих набързо дали съм взел всичко за старта и тръгнахме. Мимето щеше да дойде с мен до старта и да отразява на живо от там, за притеснените родители и подкрепящите приятели. Нахлузих неопрена в зоната за подготовка и тръгнах с тълпата към стартовата линия на плажа. Наредих се в зоната, обозначена за плувци, с възможности за покриване на дистанцията за 1 час и 18 мин. Мислех, че ще съм минута-две по-бавен, но исках да тръгна с тях, за да ме “дърпат”. Сигналното оръжие гръмна и... никога не съм предполагал, че 5 минути могат да минат толкова бавно. 2000 човека трябваше да влязат във водата и това отнемаше време, а аз стоях и премислях месеците тренировки, представях си всеки етап по отделно, въображаемо преживявах емоциите от финала.
* Нахлузил неопрена и готов за приключения
* Снимка от старта
Във водата беше странно. Не знаех на къде точно трябва да плувам. Никой не знаеше. Имаше толкова много шамандури, че не виждах голямата, която трябваше да служи за ориентир някъде около километър навътре в морето. За мое успокоение, имаше близо 10 минутна непрестанна вълна от плувци, които като ято птици, се самонасочваха и просто плувах с тях. Удряне по краката, блъскане, ритане по ръцете - имаше от всички благинки на масовото плуване, но емоцията от старта ме държеше в добро настроение. Някъде около десетина минути по-късно, когато вече всичко започна да се нормализира, реших да забързвам малко темпото, струваше ми се че сме бавни. Заобикалях хора и често трябваше да излизам от коридора, а това че не плувах в права линия, в крайна сметка удължи плуването с около 300 м.
Излязох от водата за 1 час и 14 минути, 6 минути по-бързо от предвиденото, което още не мога да си обясня. Ако не бяха допълнителните метри и стартирането с бавна група, вероятно щях да направя време под 1 час 10 минути, което никога до сега не съм доближавал на тренировка.
Първото преобличане не мина по план. Бях предвидил да стане за 4 минути, а ми отне 3 само да стигна до мястото, определено за мен. Блъсканицата по пътеките беше дори по-голяма от колкото очаквах. Свалих неопрена, сложих колана със стартовия номер, обувките за колелото и каската, и отпраших към вело парк(инг)а. Там беше лесно да намеря моето колело - просто търсих най-жалко изглеждащото такова. Сериозно, беше малко потискащо да стартирам с моята 10 килограмова, алуминиева шосейка, до хора, чиито колела струват повече от средностатистическа кола в София. Както и да е, надявах се да наваксам със свежи крака.
На колелото се чувствах добре. Първите 20 км бяха равни, докато излезем от града. После следваше 50 км постоянно изкачване (да, правилно прочетохте), малко спускане и още 15км баири. Въпреки че звучи страшно, беше по-лесно психически да карам по изкачването докато съм свеж, а последните 50 км спускане и равно да мога да си почина преди бягането. Изпреварих много (ама много) колоездачи и започнах да си връщам самочувствието, всеки път, когато някой екипиран и лъскав състезател погледнеше моето колело и въздъхнеше, докато оставаше зад мен на качването. Нарочно не бях записал на рамката времената по пунктовете, които бях сметнал, че трябва да гоня, за да не се насилвам излишно и да имам сили за бягането. Карах по усет, поддържайки около 90 оборота в минута и максимално нисък пулс.
Завърших колелото за 6 часа и 29 минути, което беше едва 4 минути по-бавно от предвиденото.
Преобличането от колоездене към бягане мина доста по-бързо от първото, само нахлузих маратонките, сложих шапката и тръгнах. В последствие разбрах, че в този момент съм бил 209ти от над 2000те стартиращи, което е немислимо добро класиране за възможностите ми. Бях точно по график за 11 часа и 30 минути - целта, която си бях поставил. Не се чувствах много изморен и бях готов за екшън. Не бях предвидил обаче едно на пръв поглед елементарно нещо - стартирах последния етап, 42 километровото бягане, в 2 и половина на обед.
Започнах уверено, но още в първите километри, нещо ми направи впечатление. Сърцето ми сякаш не издържаше на натоварването. Пулса ми беше с 10 единици по-висок от тренировки, със същата скорост, а главата ми искаше за гръмне. Попитах един от бегачите, за температурата (беше с по-модерен часовник). “thirty-six”. Тичахме в 36 градуса по нагорещения асфалт.... На третия километър видях големи, ледени душове, които бяха построили по трасето, за да охлаждат бегачите. Останах под него 20 секунди, трябваше да се пазя, да не прегрея. Стигнах до 5ти километър с пейс 5 мин 10 сек на километър - малко по-бързо от предвиденото 5:15, но с половин минута на километър по-бавно от най-бързото ми темпото ми за такава дистанция. Краката ми бяха свежи, но горната част на тялото ми сякаш се разпадаше. Някъде тук ми стана ясно, че 11:30 няма да го бъде. Предпочитах бавен финал пред никакъв финал. Походих малко, после започнах да тичам по пулс (да не се качва над 160), което в жегата се равняваше на около 6 мин / км.
Последваха няколко много досадни часа, в които имах сили, но жегата сякаш ме дърпаше с невидимо въже, в момента, в който решавах да потичам. Редувах 2 километра тичане с минута под душовете или в ходене. Километрите едва-едва се нижеха. Малко след средата видях Мимето и това ми даде мотивация, да приключа по-бързо с цялото нещо. Около 15 минути по-късно, се случи това, от което всеки бегач се опасява - стомаха ми почна да отказва и се присъединих, към ставащата все по-многобройна армия от прегряли и повръщащи, но все пак тичащи хора. Всичко което ядях или пиех, се връщаше обратно до минута, което ме остави без какъвто и да е прием на енергия.
Намалих още повече натоварването, за да не влизам и в редиците на припадналите, които парамедиците разнасяха наляво-надясно. Избедствах ходобягайки последните километри, извадих трикольора във финалните 500 метра и завърших бавничко, наслаждавайки се на невероятната атмосфера на финала. Чух думите, заради които всеки от над 2000-те състезатели се подлагаше на това изпитание:
“Hristo Tsvetkov, you are an IRONMAN!”
Станах най-младия българин, завършвал състезание, от веригата “железен човек”. Бях 666ти в генералното класиране, в челната 1/3. Намерих си Мимето и отидохме в зоната за финиширали, където имаше масажи и всякаква храна и напитки. Бях развълнуван, макар и с леко горчив привкус, от краха, който претърпях, в уж най-силната ми дисциплина. Единственото ми облекчение беше, че не ме победи дистанцията - победи ме жегата, а това е съвсем друга битка.
В деня след състезанието, се чувствах сравнително добре. Нямах мускулна треска (поне едно добро нещо да излезе, от това, че не можах да се раздам), нямах мазоли или протривания. Напуснах Франция доволен и си мислех, че макар да е интересен, триатлонът не е моето нещо. Това, естествено, не ме задържа дълго.
Искам да благодаря на Мимето (която ми беше верен съпорт в цялото преживяване, по подготовката и участието) и на всички роднини и приятели, които ме подкрепяха и мотивираха. 15-20 часовите тренировъчни седмици изяждаха цялото ми свободно време и често нямах време и енергия за вас, но вие разбирахте и съпреживявахте емоциите с мен, за което отново ви благодаря! Сега е време да се реванширам :) Специални благодарности и към спортен клуб Begach, с чието спонсортво се сдобих с готиния неопрен от снимките!
Comments