Добре де, може би без сълзите, но нямаше как да пропусна да направя референция към една от автобиографиите на Мечо Грила, чието заглавие ми се е набило в главата вовеки. Нека обаче се върнем на чакъла. Даже ще го захвана от още по-далеч, за да обясня защо обикаляхме Мъртво море през февруари.
След като приключих миналия сезон с неуспешния Спартатлон (чиято чернова още чака някоя муза да ме тласне към завършване) реших, че искам през 2020 да опитам нещо различно. Една идея еволюираше в главата ми от месеци и беше свързана с процеса по популяризирането на асфалтовите ултри в България, с който се захванах още през 2018.
Исках да се подготвя специфично и да пробягам по веднъж всички официални ултра дистанции - 50 и 100 км | 50 и 100 мили | 6, 12 и 24 часа (изключвам 48 часа и 6 дена, които се отдалечават прекалено много от чистото бягане за моя вкус). Целта ми беше да поставим начало на официална статистика с национални рекорди, което да повиши интереса на наблюдаващите и най-вече на подготвените състезатели. Започнах с това да събера информация за сегашните най-добри постижения, много от които са на несертифицирани трасета или от неофициални сплитове, но поне щяхме да имаме някакъв ориентир.
*Някои са си откровени НДПОМОТ, ама работим по въпроса
Първоначално гледах на всяка дистанция поотделно, понеже няма как да поставя силени резултати, комбинирайки различни (например 50 км сплит, в 100 км състезание), но не можех да се подготвя адекватно за 7 състезания в една година, затова прибягнах до сливане на 2 двойки от горните редове - 50 мили + 6 часа и 100 мили + 12 часа. Само те са достатъчно близки, че да може с почти равномерно усилие да се бягат едновременно. След 2 месеца по-интензивни тренировки с фокус върху скоростта, планирах да започна сезона с 50 км, след което да бягам 50 мили + 6 часа напролет (в едно състезание), през лятото да опитам 100 км на шосе (което за жалост изключва Ж98) и на есен, с ползите натрупани от по-бързите и къси ултри, да бягам 24 часа на Европейското във Верона. 12ч/100м остават за сезон 2021.
Бързите 50 км състезания през януари и февруари в Европа са кът. Намерих няколко с равни трасета, но неблагоприятните температури през тези месеци все ме отказваха, докато не ми попадна състезание в Израел (където по това време на годината е ~15 градуса). Националният им шампионат на 50 км се провеждаше за втора поредна година, на “равно и бързо трасе“ около Мъртво море. Очаквах ниската надморска височина и евентуалната конкуренция да допринесат за силен резултат и не мина много време, преди да се намърдам в стартовия списък. Успях да привлека с мен и Ники - приятел, с който тренираме във “Възраждане”, за който това щеше да е първо бягане над маратон.
* Има съпътстващи маратон, халф, 10к и 5к състезания.
Подготовката ми мина добре. Бягах първите си състезателни 5 км от години (17:11 мин), като входно ниво в началото на декември, а след това захванах един тренировъчен блок от 7-8 седмици, в който за пръв път замених по-лежерния обем и спорадично темпово с тренировки включващи интервали, повторения и тук-там упражнения с тежести. През януари все пак добавих и няколко специфични маратонски бягания, че в един момент 25-30 км започнаха да ми се виждат много и се притеснявах как ще изкарам 50 с това мислене. В началото на февруари намалих натоварването, както се полага. Усещах, че мога да бягам 2:43-2:45 ч маратон, което преизчислено отсичаше ~3:20 часа за 50 км. Кръглият пейс от 4:00 мин/км ми допадна и целта беше решена.
Кацнахме в Тел Авив с Мимето, Ники и Маша (жената на Ники), 2 дена преди състезанието (което се провеждаше в петък, тяхната събота). Интересна култура, различна. Масовите оръжия, грозните бакенбарди и високите цени са все неща, които не ми липсват в България. Слязохме на Мъртво море в четвъртък, да видим как пък така не можеш да потънеш. Еми не можах, а наистина положих усилия. Докато мацките се попекоха на слънце, ние с Ники проверихме началото на трасето и изглеждаше ок, та спокойни се прибрахме да вечеряме и да почиваме.
* Стартът беше красив, дори темерут като мен го забеляза
Сутринта, в тълпата на старта, барабар ИцПкТч с мъжете, се набута най-отпред, а Ники се мушна в средата на групата. В 6:00 стартираха бегачите на 50 км и тези в маратона, общо около 450 човека. Един от маратонците се изстреля напред, воден от колата на съдиите, а аз си хванах втория в маратонското класиране и започнахме да цъкаме 4 минутни сплитове. Бях изненадан, че няма повече хора около и под моето целено темпо и че водя състезанието от началото, предната година е имало група от 6-7 човека. През първите 5 км, трасето минава през самото море (което всъщност е езеро, ама дори няма да захващам тая тема). Бяга се по нещо като скала, която изглежда сякаш е от сол, но се усеща като нашенския асфалт и нямаше драма.
Между 5 и 8 км излязохме на пътя, който минава по границата между Израел и Йордания. Бяха ни предупредили, че ще е охраняван и своеволия там не са добра идея, но се оказа, че имаме по-голям проблем, от усмихнатите жени с автомати, които ни окуражаваха от страни. Целият път беше покрит със ситен чакъл. По него минаваха 28 км от трасето - до тук с идеята за бързо време. Все още ни предстоеше още една 10 км хоризонтала през морето, по твърдата настилка от старта и реших чак след нея да започна да се притеснявам.
Подкрепителните пунктове бяха на всеки 3-4 км, като на шосеен маратон и бяха заредени с малки шишета вода. Поливахме се обилно от всеки пункт, в движение, тъй като температурите прехвърлиха 20 градуса веднага след изгрева. До 23 км бягахме с моя нов приятел, чието име не запомних, а и не можах да прочета в списъка с резултатите, но там той тръгна по маратонското обръщало, а аз продължих сам битката с вятъра, който се беше появил за да направи картинката още по-епична. На нашето обръщало, 27 км от старта, минах за 1:48:21 часа, вече изоставайки с 21 сек от целта. Успях да засека на колко са преследвачите и като видях как измъчено изглеждат, при положение че вече им водих с почти 5 мин, започна да ми се прокрадва мисълта за победа.
*С тоя младеж мълчаливо споделихме първите час и половина
Не знам дали заради това новопоявило се спокойствие или заради изморителната настилка, но все по-често часовникът започна да връща обратна връзка за сплитове над 4:05 мин. Вече се бях включил обратно в маратонското трасе и трябваше постоянно да излизам от оформените коловози, за да заобикалям по-бавните маратонци които настигах, което допълнително ме сдуха. На 2-3 пъти усетих стягания по пръстите на краката, колкото да ми напомнят, че от Витоша 100 не съм бягал различно от асфалт и плочки. Минах на маратонската дистанция малко над 2:51 часа, 3 мин по-бавно от желаното. Не ми беше приятно и не успявах да държа целеното темпо, но мисълта че водя ме крепеше да не отпускам юздите прекалено.
Малко преди 45 км ни прекараха по едно 500 метрово изкачване, което ми се стори като стена, въпреки че вероятно е било незначително. Оставащите точно 5 км бяха по асфалт, но сменяйки посоката пак се сблъскахме с насрещен вятър и макар да опитах да се раздам, за малко изпуснах целените 20 мин, които бях планирал. Децата колоездачи, които караха до мен през цялото състезание, за да маркират водача, най-накрая ми бяха полезни, правейки ми пътека през тълпата в последните 2 км (вече се смесвахме с бегачите на халф и 10 км, и беше лудница).
Завърших първи, за 3:24:39 часа. След финала, някакъв чичо на развален английски ме разпитваше как е минало, а аз бях зает да си мисля дали победата е достатъчна, за да компенсира кофти трасето и слабото време. Разбрах, че с купата ще получа 2400 шекела и реших, че ще ги преживея тези 4 мин. Мимето и Маша ми асистираха с багажа и дрехите, защото макар да бяха само 50 км, умората беше като за след 250. Скоро след това финишира и Ники, за 4:36 часа. После ядохме хотдози и гледахме награждаването на всички възрастови групи и дистанции, което продължи близо час, кулминирайки с моя милост.
Беше интересно преживяване. Макар да не бягахме по обещано “бързо” трасе, Израел и Мъртво море си струваха пътуването, препоръчвам го. Благодаря на Мимето, защото е най-доброто Миме на света, на Ники и Маша, за това, че бяха страхотна компания и морална подкрепа. Специални благодарности към моето вдъхновение Alexander Spasov - Professional, който не спира да вярва в мен! Благодаря на организаторите, които най-вероятно няма да разберат това, дори да го прочетат, обаче се бяха погрижили за всичко и заслужават. Да се готви Спринга!
*Милена, благодаря за екипчето, боНба е!
Комментарии