Докато планирах календара със състезанията за 2019, между двата задължителни старта - Витоша 100 и Спартатлона, се получи дупка от 3 месеца. Не исках да прекарвам толкова време без състезание, в разгара на сезона, понеже мотивацията ми за тренировки отива по дяволите. Не можех да вмъкна старт там, понеже ми трябват 8 до 10 седмици след ултра, за да се възстановя, изградя форма и намаля натоварването преди следващата. Сметнах, че е подходящ момент за експеримент, който отдавна се канех да проведа, но все не му намирах време - как ще се отрази по-високоинтензивна и силова подготовка (спрямо големия обем с лежерно темпо от миналата година) на бягане с продължителност над 1 ден. Реших да продължа типа тренировки, които използвах за по-късите и бързите ултри в началото на сезона (Спринг 360 и Витоша 100) и да стартирам на 24 часа, което да симулира натоварването на Спартатлона.
След като проучих “пазара” на състезания в Европа през юли, избрах състезанието “Себенадминаване” в Кладно, Чехия - равно трасе, с дължина точно 1 км и много сянка. “Ама Ицо, нали каза, че няма време за допълнително състезание между Витоша и Спарта?”. Така е, казах го. Така е, нямаше. Целта на тези 24 часа не беше да се състезавам (разбирайте “да изстискам всичко от себе си, за максимален резултат”), а да направя тест и да реша по кой метод да се готвя за Спартатлона. И тук, както в други забави в живота, в груб смисъл е валидно правилото 80/20 - близо 80 % от щетите по тялото се причиняват в последните 20 % от състезанието. Знаех, че ако се състезавам първите 200 км, а последните 4-5 часа намаля темпото една идея, това щеше да ме предразположи към много по-бързо възстановяване и все пак да ми даде отговорите, които търсех.
Споделих с Влади Ставрев намерението си да участвам в Кладно, и след кратко умуване, регистрираните българи станахме двама. Реших също, че е подходящ момент, да продължа процеса по популяризиране на почасовите ултри в България, като пусна покани в големите групи за бягане, с надеждата да организираме първото групово участие на асфалтова ултра. Неочаквано, в началото идеята се радваше на голям интерес (15+ човека), но очаквано, едва шепа хора стигнаха до Кладно. В деня преди старта, около маса в една чешка кръчма, бяхме седнали Аз, Влади, Виро, Антоний и Красимира. Освен петимата амигос, които щяхме да се раздаваме, с нас бяха Мимето ми и Надя, нагърбвайки се с не по-лесната задача, да подават храна, вода и ентусиазъм безспирно, през всичките 24 часа.
* БеГе групата, готова за атака
Направих график, с леко позитивен сплит за 245 км, което според сметките отговаряше на 140 км за 12 часа - постижението ми от Спринга. Сега бях в по-добра форма, но гледах планът да е в унисон с идеята за “самосъхранение” след първите 200 км. После изрязах последните 20 минути от него и ги писах “буфер” - непредвидени почивки. За сравнение, в Тимишоара имах 45 мин, а в Вехжо - 30, така че за да се побера този път в 20, трябваше да спирам само, ако наистина се налага. Така, целта с която щях да стартирам, стана 241,5км / 150мили.
* Съпоставка с предишни еднодневни бягания
Калориите ми щяха да идват от гелове (30 на брой, през ~45 мин), като за нощната част бяха с кофеин (общо ~650 мг). Планирах течности между 16 и 18 литра (малко над 700мл на час), от които 10л - вода, а останалите - електролити. Тъй като щях да загубя ~14 г натрий, исках по време на бягането да си набавя ~10г (4-5 г дефицит ще се обере от запасите в организма), а това което не ми стигаше от гелове и електролити, идваше от Salt таблетки - по една на всеки час. Всичко това ми докарваше малко над 3500 въглехидратни калории, по 150 на час - граница която гледам да не преминавам, за да избягвам проблеми със стомаха, особено в жегата.
Стартирахме в 12 на обяд.
През ранните часове, очаквано хванахме най-голямата жега, но за щастие небето беше облачно и слънцето не напичше директно. Организаторите се бяха постарали да има всичко нужно, за да се контролира температурата на тялото - студен душ, съдове с мокри гъби. Първите 10 обиколки служиха за изследване на детайлите по трасето. Проверих има ли остри завои, колко плътна е сянката, дали достъпът до съпорт шатрата в движение е удобен и къде е най-неравната 100 метрова част, където по-късно щях да прекарвам времето си за ходене. Фаворитите за победата (Андрей, Радка и Влади), както и няколко адреналинови зомбита, се изстреляха напред, което ме остави извън топ 20 още в началото. Нищо ново под слънц... облаците.
След първия час започнах да ям и да пия вода, да се поливам и да ходя по минута през 4 км. Отне ми още няколко часа, докато успея да се “изключа” и да спра да мисля за ситуацията, в която се намирам, но изпълнението на плана при липса на емоции е много по-лесно. Изкарах първата четвърт от състезанието плътно по график, без да се случи нищо интересно, но някъде към 70ти км се появи първата ниска точка. В продължение на около 10 км, дълбоко се съмнявах в смисъла на този експеримент и с наближаващото здрачаване, изобщо не изгарях от желание да преживея това, което ме чакаше. За щастие, този мач вече го бях играл в ШвециЕ и знаех, че както повечето мачове, трае има-няма 90 мин. След малко повече от час, отново бях в добро настроение и вече хвърлях поглед към класирането, в което се бях изкачил до 11та позиция.
Около 90ти км, малко преди да се стъмни, докато започвах поредната обиколка, от трибуните се чуха викове “БЪЛ-ГА-РИ-Я” и се развя трибагреника. Младен Николов, който до тогава познавах само като коментиращ в “Ицо пак тича”, заедно с жена си Роси и трите им деца, бяха минали целия път от Нюрнберг до Кладно. Да направиш нещо такова за непознати, е страхотен жест и цялото им семейство мотивира всички ни, при падането на нощта - един от тежките моменти в еднодневните състезания. Междувременно, първите вече минаваха през 100тния км, а знаех, че след такива кръгли цели, много хората изпускат юздите психически и забавят. Очаквано, започнаха да местят табелката с името ми нагоре на таблото с класирането, на всеки 2-3 обиколки. Аз щях да продължа да държа същото темпо, но за награда, след като минах 100тния км (9:28 часа, по график), си извадих плеъра и слушалките.
Не си спомням някога музиката да ми е влияла толкова силно, не усетих кога минаха следващите 10 км. Докато си пеех текстовете на Лого5, Фарс и Керанов, се намерих втори в генералното класиране. Бях щастлив, но не много изненадан. Още преди старта предполагах, че по това време, освен Влади, само чеха Андрей, ще е пред мен, а той се беше отказал по-рано. Със слушалки в ушите и едва забележима тежест в краката, стигнах до следващата голяма цел - 161км/100мили (15:23 часа, 2 мин под графика). От тук нататък, планът позволяваше 150м ходене на всеки 3 км, което психически беше голямо глезене и ме разведри. Приятно бях изненадан, че след 100те мили, не се нуждаех от спиране за почивка. Замислих се, че с лежерния график в последните часове, ако прескоча и другото очаквано място за спиране - 200тния км, мога за пръв път да направя 24 часово състезание без почивки. Тази мисъл и сметките покрай нея ме занимаваха в следващите километри, докато слънцето изгряваше. Малко преди 190ти км, беше започнало да ми става тежко, когато се случи това:
А ?!
Денис - добър приятел, който живее в Берлин, се беше качил на влака за Прага и също се появи да помага. Обърнах се 3 пъти, за да съм сигурен, че не ми се привижда. На следващото ходене, което се падаше след 2 обиколки, дойде и повървя с мен, развесели ме. Стигнах 200тния км (19:14 часа, 6 мин под графика) и не се чувствах достатъчно зле физически, че да имам нужда от спиране. Това беше моментът, за който дойдох в Чехия, кулминацията на един много успешен експеримент. Оставащото разстояние бях разделил в главата си на 4 десятки и “финален спринт”. Макар да бяха много, МНОГО досадни и както винаги - психически тежки, физически изкарах без големи драми.
Въпреки че не се натисках много (абе направо си скатавах, признавам си), някак успях да направя още няколко минути преднина пред графика, който си бях разписал и в комбинация с неизползвания буфер за почивки, събрах достатъчно бонус време, че да завърша 245 км за 23:45 часа. Повече от доволен, реших да отдам заслуженото на Мимето и Денис, ходейки с тях последната, парадна обиколка.
Завърших с 246,3 км (5:50 мин/км), втори в класирането. По груби сметки, съм бягал около 233 км за 21:32 часа (5:33 мин/км, малко по-бързо от планираното) и съм ходил около 13 км (малко повече от планираните 11). Впечатляваща е голямата разлика в силата на бедрата през последните часове, спрямо предишни мои участия - сега бягах без проблеми до края, ходенето беше по-скоро за психическа почивка. За цялото денонощие, не съм бил в движение само 4 мин и 15 сек, прекарани в две бързи намествания на чорап и 5 пиш-паузи. Приех всичката планирана храна и течности, без стомашни проблеми и без моменти с липса на енергия. Влади, с невероятно бягане, записа 253 км и спечели, успешно връщайки ми за Витоша 100 :) . Тони (215 км) и Виро (213 км) завършиха 4ти и 5ти в генералното класиране, а Краси (151 км) стана пета при жените. Наградихме се, наснимахме се и всички лека-полека се занесохме до хотелите.
Благодарности Този път трябва да благодаря на много хора. Първо, на тези двете мацки от снимката - Мимето и Надя, които 24 часа стояха под тази шатра, подаваха ни всичко което поискаме и се оправяха с цялата бъркотия, която оставяме. Момичета, бяхте страхотни, целият отбор ви дължи много!
Денис, благодаря, че ме изненада така и дойде тайно от майната си, за да можеш да ми повтаряш “аре, стига мрънка” и “стягай се, трябва да бягаш” докато мрънках или ходех. Също трябва да благодарим специално на Младен и Роси, които дойдоха от далеч, да помогнат на група непознати нашенци и ни вдигнаха духа. Благодаря на Мария от Рънинг Зоун, която ни помогна с промишлените количества гелове, които бяха нужни на отбора. Благодаря на Влади, за това че цяла година ме мотивира да се състезавам и тренирам здраво, защото знам, че той го прави и на отбора за окуражителните подвиквания през цялото състезание.
Comments