Спринг 360 е състезание, организирано в Южен парк, където на 650 метрово трасе, участниците се състезават кой ще измине най-много обиколки, за 6 или 12 часа. През 2017та участвах за пръв път и се влюбих в асфалтовите ултрамаратони, а през 2018та спечелих с рекорд на трасето.
Това е едно от тези състезания, в които ще участвам и подкрепям, доакто съм част от този спорт. След като миналата година преминах бариерата от 130 км, целта за тази беше да използвам всичкия опит и форма, натрупани за 1 календарна година, за да подобря с възможно най-много километри стария рекорд. След много смятане, тестване и дискутиране, предвид нивото на подготовка и очакваните условия, стигнах до друго кръгла цел - 140 км, точно 216 обиколки. Среден пейс от 5:08 мин/км, 3:20 минути за всяка обиколка. Най-добрата част? Можех да следя как се движа спрямо графика, от началото до края, без да трябва да помня каквито и да е сложни сметки. Просто на всяка трета обиколка проверявах часовника на старт-финала и той трябваше да показва точно 10 минути от последното “сверяване”.
Вечерта преди състезанието, след 8 проверки на багажа и поне толкова проверки на алармите за сутринта, по традиция си легнах към 21 часа и по същата традиция се въртях до след 23. Станах в 4, един час преди началото. Лепенки, мазане, пиене на вода - както си му е реда. Стигнах на старта около 15тина минути преди да започнем и ми направи впечатление колко много състезатели ще участват на 12те часа, в сравнение с предишни издания. Малко по малко, градим основите на почасовото и шосейното ултра бягане в България. Йей! Тая година правим полудневно състезание, догодина целодневно! Както и да е, разприказвахме се за кратко, колкото да поразчупим гипса и точно в 5, още преди изгрев, стартът беше даден.
*Това е снимка от залеза след състезанието, която е като снимкато от изгрева, само че от залеза
В начлото винаги се опитвам да се настроя за планираното темпо и да огледам конкуренцията. Тази година, тя беше в лицето на Сашо Димов (победител от 2016) и Влади Ставрев (приятел, с който тренираме често в последните месеци). Тошко Димитров винаги е някой, когото да държите под око в такива състезания, а Велин Дилов напоследък е в добра форма, но очаквах да има голямо разделение между първите трима и останалите. Влади тръгна бързо, затвори ме с няколко обиколки през първите часове, Сашо го гонеше, но една идея по-умерено. После имаше няколко “свободни електрона” които бързаха излишно, а някъде след тях се подмятах и аз.
Първите два часа минаха изненадващо леко, още се събуждах и парния локомотив в главата не беше запалил. Ядях и пиех по график - нещо, което повечето хора, все още упорито отказват. Освен факта, че Влади и Сашо пак ме задминаваха с обиколка и задаващото се топло време, започна да ме тормози и едно камъче в лявата обувка. Не знам от къде си го бях взел, но усещах как чувствителността на кожата около това място постепенно нараства и през 5 минути трябваше да тръскам стъпалото си, докато бягах. Опитвах се да преценя дали е станало достатъчно сериозно, че да трябва да спра и да го махна, но ми се искаше тази година да избягам дистанцията без да спирам (през 2018 имах 2 паузи за тоалетна) и за сега търпях. Три часа след началото обърнахме в по-неприятната (за мен) посока, по часовниковата стрелка.
Около четвъртия час, в 9 сутринта, се появи Мимето и вече не трябваше да дебна кога пред масата на подкрепителния пункт няма опашка, за да мога в движение да взема гел или вода. До тогава бях събрал 25 секунди преднина пред графика, което макар да е в разумни граници, следях да не повишавам много. В разгара на събитията, и с все още оставащи близо 100 км до финала, беше важно да съм перфекционист. Следях калориите, електролитите, пейса. Камъчето. А, да, камъчето. Не го знам къде отиде, но по едно време се сетих за него и с радост установих, че си е тръгнало. Обаче ново двайсе. Вече много ми се “говореше с един приятел” (бел. ред. пикаеше) и малко след шейсетия километър се пречупих, спирайки за двайсетина секунди. После видях, че Сашо беше понамалил темпото и го хванах на приказка, повъртяхме заедно половин-един час.
Малко преди, в 11:00, да стартират бегачите на 6 часа и щафетните отбори, обърнахме отново посоката. Минах седемдесетия километър (108 обиколки), около 40 секунди преди шестия час, което беше в планувания диапазон от минута спрямо равномерното пейсване. Като се омешахме с цялата нова вълна от състезатели, вместо, както друга година, да ми стане по-свежо, сега почна да ми тегавее. Вероятно от топлото време и липсата на аклиматизация към такова, след толкова студени месеци, корема почна да ме свива. Пропуснах да взема един от разчетените гелове, с надеждата нещата да се успокоят (тъпа идея) и съвсем очаквано, 20 минути след това вече копаех дъното психически. Появи се обаче спасението - Виро! С Ники се бяха записали за отборно 2х3 часа бягане, като щяха да съпортват мен и Влади по трасето, ако имаме нужда.
Фактът, че някой бягаше до мен, ме събуди и почнах да мисля трезво. Зачестих геловете, за да наваксам калориите. Почнах да пия и повече електролити, понеже сметките ми бяха разписани за температура около 17-18 градуса, а по това време вече я бяхме прескочили с доста. Започнах да се поливам редовно, сложих мокър бъф на главата. Все елементарни неща, обаче не бях осъзнал, че трябва да ги регулирам, понеже жегата и умората настъпваха толкова леко и равномерно, че не се усещаха. Посъживих се, почнах да си говоря с Виро и вече по-лесно държах равномерното темпо. Прескочих първия трап! Бях настигнал и задминал Сашо, на който явно не му беше ден. Влади още имаше преднина, но от 70 до 100 км я стопих от 6 на 3 обиколки.
8 часа и 34 минути след началото, преминах и точката, която маркираше стотния километър. Преднината пред графика беше намаляла до едва двайсетина секунди, но все още всичко беше под контрол. Малко след това се появи и Нейтън, който виждах за пръв път от Спартатлон 2018 (щеше да ме пейсва и да си говорим, имаше да ми разказва много за месеците в Кения). Ами не стана точно така. Нейтън си говореше, но аз само кимах, по-рядко бях в настроение за дълги разговори. Влади също беше оцелил тежък момент и по едно време го настигнахме. Почнахме да бягаме в група и му подаваха вода, за да не спира. Три часа преди финала, стартираха вторите бегачи на щафетните отбори и Виро предаде съпорт щафетата на Ники. Той се повъртя с нас известно време, но жегата и умората много го налегнаха и в един момент го загубихме.
Нейтън и Мимето се справяха супер да се разбират с по една дума какво съм поискал, аз само си следях темпото за обиколка и кога по дяволите ще свърши тая пуста мъка. Така изкарахме до към 10 часа и половина, когато мускулите по краката ми започнаха сериозно да “играят”. Онова чувство, което изпитваш точно преди да крампираш. Пофлиртувах с него, но на 2-3 пъти усещах по-продължителни спазми и реших да не рискувам. Намаляхме темпото на малкото изкачване и за пръв път изпаднах от планираното време. Предпочитах да бягам 139 км и да стигна до края, вместо да се напъвам за 140 и да спра на единайстия час. Така изкарах едни трагикомични 45 минути, в които охках и пъшках като немска тенесистка.
*Мистър мокра фланелка
И тогава - чудо! А, не, момент. Това беше крамп, не чудо. Обаче чакай, сетих се! В дълбоките дебри на медицинското ми “джобче” в раницата за състезание, лежаха от близо година , две пакетчета с някакъв прах, който се предполага, че помага бързо, при мускулни крампи. Не бях убеден, че има смисъл за толкова малко оставащо време, но нямаше какво да губя - можеше или да се посвестя малко, или да се подрищя на награждаването. Или и двете. Не съм убеден, че нещо такова може да има ефект в рамките на 15-20 минути, нито пък че проблем като крампите, който не е пряко контролиран от мозъка, може да бъде повлиян от плацебо. Каквото и да стана, 25 минути преди края, “подскачащите” мускули изчезнаха и остана само мускулна умора.
През последните минути от състезанието се върнахме обратно в планираното темпо и вече без притеснения за крампи, в така чаканите 215та и 216та обиколка успях да нахлуя, не просто да навляза, както пее Негъра от ФАРС. Финалната сирена ме свари точно на края на изкачването, малко след средата на обиколката. Легнах на тревата да чакам съдиите с мерителното колело да ми запишат последните метри. Общо 139,73 км и само едно 17 секундно спиране. Не можах да постигна голямата цел от 140 км, но предвид горещото време и проблемите с крампите, тези недостигащи 200 и няколко метра с чиста съвест ще ги замета под килима. Бях втори, но доволен.
* Благодаря на Руслан, че ме качи и ме свали от стълбичката ;)
Поздравявам отново Влади за смелата тактика и силното представяне! Благодаря специално на обичайната заподозряна - Мимето, която вече е позната на повечето хора по трасето и отнася също толкова заслужени поздралвения, колкото и аз. Благодаря и на Виро, Нейтън и Ники, които бягаха до мен през различни моменти, както и на Жулистанската агитка, която ми подвикваше на всяко минаване.
Следва Ж98!
* Херо и Нейтън ми помагат да стана, след 10 минути лежане и пълен отказ на краката