През цялата година се убеждавах, че ще отида на Спартатлона, ще запиша добър резултат и ще се отдам на социален живот, като току-що пристигнал в Студентски град първокурсник от Брацигово. Представянето ми обаче, макар приемливо, за така стеклите се обстоятелства, не ме караше да се чувствам доволен. Не беше черешката на тортата. Реших, че "какво пък толкова, ще направя още един старт този сезон" и това е мисъл, която в последствие вкарах в сборника ми "1001 глупави решения". От миналата година имам опит със състезания през януари, които тотално прецакват празниците по Коледа (тъй като пика на тренировките съвпада с пика на килограмите изядени сарми), така че търсех състезание, възможно най-късно през декември, за да имам време да се подготвя, но все пак преди айлякчийската седмица по родните места.
За щастие или не, имах само два подходящи варианта и понеже цяла година ме валяха дъждове по състезания, избрах този път да бягам в зала, вместо на открито, че да видя какво е да бягаш сух. Регистрирах се за The Personal Records Race във Векшо, Швеция. “Да, да, знам че Швеция е далеч”. “Да, знам че там е студено през зимата”. “Да, чувал съм, че преди Коледа пътуването е мъка”. Ама на, пуст мерак, сърце юнашко не трае! Мимето, както всеки друг път, просто отговори с "добре, отиваме" и се започна двумесечното ходене по мъките. Да тренираш лятото е малко жегичка, ама да тренираш зимата е съвсем ново ниво гърч. Като се започне от опаковането преди бягане (по 15 минути), през подтискащото ранно свечеряване, до простирането, по 2 пъти на ден, на смръдливи бегачески парцали.
Тренировките не минаха толкова гладко, колкото ми се искаше, но с помощта на Влади и Ники (с които често споделяхме обиколките в парка до късно вечер), и благодарение на Диди и Краси (които ме "поправяха" на 2-3 пъти, заради някакви дребни болежки) стигнах в сравнително добра форма до старта. Бях проучил участниците и освен един осезаемо по-силен от мен състезател, нямаше други, на които да гледам като на конкуренция. Целта беше проста - да завърша доволен. Това цифром се равняваше на 230+км, с 10км повече от Европейското (където беше бойното ми кръщение) и с 5км по-малко от това, което определях като "максимално" представяне.
Планът този път беше нов, тестова версия. Тъй като средната скорост за такова състезание, при моето ниво на подготовка, не е много висока (около 6 мин/км), а физиката ни учи, че равномерното движение има най-малко загуби, в Тимишоара поддържах такова темпо докато можех. Това обаче се оказа достатъчно бавно, че да промени техниката ми на бягане и да измори краката ми повече, от колкото, ако се движех 1 идея по-бързо, с комфортно темпо. Комбинирайки физиката и опита, реших да тръгна около 5:40 мин/км и на определени интервали от време, да правя почивки за ходене, които да отпускат мускулите и да подсигуряват по-бавно средно темпо за час (да не прегоря от рано). Храненето и хидратирането вече си ги знаехме, там промени не сме правили.
Tre, Två, En, Starta!
Стартирахме около 80 човека на 24 часовата и още 40 на 6 часовата дисциплина. Залата представляваше голям, закрит стадион, около който имаше лекоатлетическа писта (до тук добре), но не овал, а правоъгълник(?!). Двете по-дълги страни на правоъгълника минаваха под скамейките, в нещо като големи тунели, а по-късите страни - директно зад футболните вратите. В резултат от това, обиколката, вместо приятните за смятане 400 метра, излизаше 373 метра, което вярвайте ми, не дава кръгло число на по-малко от 100 обиколки. Добре, че предварително бях сметнал точно на коя обиколка са важните дистанции, както и какво време за обиколка ще отнема целеното темпо, та не трябваше да разчитам на телевизора на старта, който отчиташе прогреса на състезателите (и изглеждаше все едно организатора го беше взел от баба си).
На такива дълги състезания избягвам да питам за класирането в първата половина, но все пак на обиколка 113/42км (4:06 часа), от скука полюбопитствах и очаквано бях извън първите 5. Набързо се изтъркули и вторият маратон, като по време на него финишира състезанието на 6 часа и стартира това на 12 часа. Някъде тук, неочаквано рано, се сблъсках и с първата "ниска точка", психически. Вече бягах от 8 часа, почвах да се изморявам, но все още имаше толкова много, че не ми се мислеше. За щастие това състояние ме държа едва 30тина минути и бързо се поокопитих. Минах обиколка 268/100км, за 9:46 часа, точно според графика. Мимето ми каза, че вече съм пети и макар очаквано, изкачването в класирането винаги ме мотивира.
Следващото стъпало бяха 100те мили (161 км). По пътя до тях, около 12тия час, започна да ме наболява ахилеса и почти веднага се появи дежурното "не си във форма, не може всяко състезание да минава по график, прибирай се". Предвиждайки това, нарочно не запазих нощувка в хотела за вечерта на състезанието - не исках да имам план за евакуация, капитана щеше да напусне кораба след 24тия час, без значение дали му е ден за бягане или не. За щастие болката не беше силна или остра, така че стига на всеки час да заставах за няколко секунди в поза, характерна за славянските страни, нещата не се влошаваха. Минах обиколка 431/161км за 15:56 часа, на минута зад графика. За пръв път успявах да спазя график за толкова дълга дистанция и реших да се наградя с кратко спиране. Масажирах набързо мускулите, разтегнах хубаво сухожилията. Бях вече втори в генералното класиране и всички по трасето ме поздравяваха, но им отвръщах със "thanks, but the shit will soon hit the fan". Не ме разбираха.
Очаквах скоро да ударя стената, знаех какво е. Някой обаче, без да ми каже, беше съборил въпросната стена, беше си набрал тухлите и беше изчезнал с тях. Нямаше и помен от нея. Е, разсъждавах много над това какво правя с живота си и защо по дяволите подминавам това конусче вече 519ти път днес, но сега като се замисля, това са по-скоро въпроси на психически стабилен човек, а не на някой, който е изронил пътека в трети коридор.
Физически също бях в изненадващо силна форма - планирано, ходех по-често (3 мин, на всеки 45 мин), но в интервалите за бягане рядко се бавех повече от 5:50 мин/км. Положих усилие да не забавям много преди обиколка 536/200км и 20:15 часа след старта вече беше зад гърба ми. Изоставах само 12 минути от графика (който беше толкова оптимистичен, че чашата беше цялата пълна и преливаше), така че седнах още веднъж, същата процедура, но по-накратко.
Последните 90 обиколки минаха бавно. Когато дойде моментът, в който няма интрига, секундите едва се нижат. Знаех, че водача в класирането е 4 км напред, а третият - 10 назад, нямаше какво да се промени. Знаех също, че оставащите километри бях планирал с очакването, че ще съм много зле, а не бях, така че щях да успея да наваксам на графика. Знаех всичко, просто трябваше да минат 4 часа. В България вече беше сутрин и много хора почнаха да звънят и пишат, Мимето ми предаваше съобщения на всяка обиколка (беше освежаващо, благодаря!). През последните минути, публика се събра около пистата, имаше аху-иху и поздравления към всички състезатели. Както споменах, всичко над 230 км щеше да ме остави доволен, но тайно имах надежда за 233.2км, което щеше да ме изкачи до 7мо място, в ранглистата на 24 часовите бегачи в моята възрастова група (18-24). Като в рекламата - “Дреболия, но приятна!”.
Стигнах въпросната цел 2 минути преди края, ударих камбаната в дясно от старта, която всеки, счупил личния си рекорд удряше. Хванах си Мимето за ръка и извървяхме оставащото време, пляскайки на тези, които бързаха до последно. Чух сигнала за край и се пльоснах на тревата - нещо, за което си мечтаех от повече от 20 часа. Полежах там известно време, хапнах и събрах малко сили. Ставането ми, след като мускулите изстинаха, беше трудно, но с малко премеждия успяхме да се занесем до хотела. За разлика от Тимишоара и Спартатлона (единствените ми други аналогични състезания), този път не се чувствах свеж и не си писах с хора до вечерта, а забих нос във възглавницата веднага. Бях много изморен, бях се раздал и бях доволен от това!
* Благодаря, Векшо!
Равносметката е лесна - най-силното ми представяне до момента. Нови национални рекорди в дисциплините 100мили и 24 часа. Един подут ахилес, който ще се оправи за няколко дена и без сериозни травми. Натрупан опит, някакъв плакет в шкафа и достатъчно причини да закрия сезона ,отдавайки се на гуляй с домашни манджи и бири с приятели, без горчивото чувство "можех повече".
П.П. Миме, благодаря ти! Не че не ти го казвам, но за това което правиш, още едно "балгодаря" никога не е излишно! ♥ П.П.2 Не вярвах, че е възможно, но се оказа, че нямам нито една снимка от цялото състезание. Другия път някой да ми напомни да се снимаме някъде :/