Дааа, пак Персенк!
Сигурно вече ви е писнало, да четете това име, появяващо се в почти всяка бележка, в блога ми, през последните 2 години. След като, през 2015 год, се запалих по тичането и завърших първата си Обиколка (бел. авт. “на Витоша”), вдигнах мерника и на най-големия ултрамаратон, провеждащ се в България - Персенк Ултра. Тогава дължината на трасето още беше “едва” 130 км и бях убеден, че през идния сезон, ще се разправя с него. Няколко месеца, през 2016, усилено се готвих, смятах квалификационни точки и правих предположения, но за хубаво или лошо, се контузих и бях принуден да гледам другите персенковци по телевизията. Тази година, обаче, си разчистихме сметките.
Тренировките почнаха още от декември и, с 1-2 едноседмични паузи, не са спирали. Завърших Спринг-а, Обиколката и Айрънмен-а, и от ултра списъка ми, за тази година, оставаше само Персенк. Чувствах се подготвен, да го завърша, а не просто да го избедствам и си бях поставил цел - 30 часа (хубаво, кръгло чисълце). Вече бях свикнал със 100-115 километровите седмици и макар да ми липсваха вертикални тренировки, 160-те километра в Родопите, бяха далеч не налудничави. Пристигнах в Асеновград (мястото на Старт/Финал-а) ден по-рано, хапнах добре и се наспах, колкото мога. Стартирахме в 18:00, в Петък.
3.. 2.. 1.. Старт!
Атмосферата още от старта беше различна, от тази на другите състезания, на които съм бил. От стартиралите 150 бегача, почти нямаше непознати, случайни лица. Из главата ми се въртяха имена и резултати. “Хмм, този скоро не спечели ли в Сърбия?”, “А, онзи беше на подиума в Трявна?”, “Ха, този с 3те завършени UTMB-та” - почти всички добри български бегачи се бяха събрали да отпразнуват петата годишнина на епичното вече състезание. Унесен в размисли, преборих първия, 13 километров и приятно-неприятен баир. Сякаш за начало на предстоящите 2 дена на крак, организаторите искаха да ни подготвят - “Дупе да ви е яко!”. Там, на първия подкрепителен пункт, се задържах минута-две, колкото да напълня вода, и хукнах по предстоящото спускане, към следващата почивка.
* пункт Добростан
Точно беше почнало да се мръква, когато стигнахме до първото “какво-прави-това-тук” място - 400-500 метрова полу-пропаст, по която трябваше да се спускаме, държейки се за въже, сякаш специалните части атакуват през покрива. Разминахме се без аркади, въпреки количеството падащи камъни (#камънитеПадат). От там до Пашалийца (пункт номер 3), вече бяхме се разпръснали и борих втория, 10тина километров баир, сам, в тъмното. Част от задължителната екипировка беше “звънче против диви животни” (явно като срещнеш мечка, да се мажеш със -сещате се- не помага, както казват във вица), та по звука се ориентирах, когато настигах някой колега-мазохист. На пункта се бяха постарали, по поляната към хижата имаше шарени светлинки, все едно е писта за самолет. Това даде тема за разговор, през 5те минути, докато почивахме и повдигна малко духа.
Тук може би е мястото, да споделя, че на това състезание, бяха най-добре заредените пунктове, които съм виждал. Имаше промишлено количество диня + всякаква храна от щафети салам до парченца шоколад. Доброволците също бяха невероятни - на всеки пункт се бяха постарали, да са специлани, да помогнат по нов начин, да те разведрят, както могат.
Предстояха ни 15тина километра приятен терен, на който можех да си отдъхна с леко бягане и се заговорихме с 1 момиче, с което от известно време се изпреварвахме. Оказа се, че Надя (въпросното момиче), за момента водеше в класирането, на по-късото, 110 километрово състезание “Диво прасе Ултра”, и понеже и на двамата ни, ни беше доскучало, 5 часа мълчаливо бягане в мрака, решихме да караме заедно, до Орехово (65ти километър), където нашето трасе, се разделяше от тяхното. Малко преди Орехово настигнахме и Денка, която пък беше първата жена в моята, 160 километрова дистанция.
В Орехово беше главната щаб-квартира - имаше тоалетна, баня, места за спане и много доброволци. Стигнахме там за около 9 часа и 40 минути от старта, което беше с 50 минути по-бързо, от планувания график. Преобух се, хапнах и след 20тина минути с Денка тръгнахме по втората част от трасето. Въпреки 10те часа и над 3000те метра изкачване до момента (обикновено правя толкова за месец и то, ако броим и стълбите в офиса), се чувствах изненадващо свеж физически, което отдавам на многото ходене, по стръмните изкачвания. Психически обаче това бяха може би най-трудните часове - почна да ми се приспива, вече беше минало много време, а имах още има-няма 20 часа до финала и не знаех как ще издържа. Точно беше почнало да се съмва, когато се появи още един момент от поредицата “неща, които никога няма да видите на ултрамаратон” - минавахме през някакъв мини каньон в скалите, провирахме се и катерехме нагоре. Сигурно е готино място, но точно в онзи момент хич не ми се понрави.
* Защо ?!
Следващите 20тина километра не се отличават в паметта ми с нищо, освен с това, че изпуснах най-епичния, за това състезание, пункт - този до Чудните мостове. Дори не можах да видя проклетите мостове! А исках! 5 километра след като трябваше да сме ги стигнали, отново бяхме се засрещнали с Денка, когато решихме да звъннем на организаторите. Оказа се, че някъде назад имало 200 метрова отбивка, но тъй като сме гледали, да вървим по маркировката, не сме я видяли. 4 метровото мостче, на рекичката в Сопот, си остана най-чудното, която съм виждал. На пункта, на хижа Персенк (около 90ти км) беше пичовско! За 10 минути възкръснах и следващите 5 км спускане и 5 км качване взех на един дъх. На 100тния километър беше пункт “Митницата”, където Иво Хаджиев ме подготви психически (дори не запомних всички наставления) и физически (благодаря за охлаждащото мазило!) за последните 15тина километра до Орехово.
Втората част от трасето, бях взел за 9 часа и 30 минути, което беше с час по-бързо от плануваното. Вече бяха паднали обедните жеги и реших да си почина малко повече, преди да поема по последната, трета част. Изкъпах се, преоблякох се, хапнах и си налях вода, и след около 45 минути отново бях на крак. С много мъка и пестене на вода минах изкачването до пункт Бяла черква. Някъде там почнах и да усещам една лека болка под лявото коляно, която щеше да ме ограничава чак до финала.
* Втори залез
Следваха 20 скучни, бавни километра, до около 150тия, където се мръкна за втори път, от както бяхме тръгнали. Последните 10 километра бяха сравнително неприятни - не бях спал от близо 40 часа, бях изморен, бях сам, беше тъмно, и се провирах през храстите в някаква гора. Крепеше ме само мисълта, че вече “спасението” е близо.
Като стъпих на асфалта в Асеновград, се почувствах УАУ. Спринтирах последния километър, взех го за около 4 минути. Мимето ме чакаше на финала, както традицията повелява. Каза ми, че съм завършил 10ти, времето ми беше 28 часа и 30 минути. Не само, че бях постигнал целеното време, под 30 часа, а завърших и в първите 10 на Персенк. Бях доволен! Починах си малко там и се върнахме в ресторантчето на хотела. Хапнахме, изкъпах се и точно в 00:00 в неделя, приключението приключи със сладък, заслужен сън.
*ТУК ЩЕ ИМА СНИМКА ОТ ФИНАЛА, АКО НАМЕРЯ*
Можеше да спестя 30 минути от дългата почивка, при второто минаване през Орехово. Можеше и да съм с 30 - 40тина минути по-бърз в последната част, ако не щадях коляното. Щях да съм 2 реда по-нагоре, в някаква таблица с класиране, на някакъв сайт. Харесва ми факта, че вече нищо не е “на всяка цена” и направих тези компромиси. От Персенк Ултра ми остава страхотен спомен. Трасето беше тежко, организацията беше страхотна, доброволците и пунктовете - няма как да им благодаря достатъчно. Горещо го препоръчвам на всеки, с едно условие - бъдете достатъчно подготвени, че да можете да му се насладите!